В началото на 2019 г. Световната туристическа организация към ООН изчисли, че международните туристически пътувания ще нараснат между 3 и 4% в световен мащаб. За миналата година 2018 г. техният брой е надхвърлил 1.4 млрд., сочат още данните, базират на официална информация от различни държави и показват, че 2018 г. е била втората най-силна за международните пътувания от 2010 г. насам. Сравнено с предходната година това е увеличение с 6%, докато през 2017 г. ръстът им е бил със 7%. От световната организация отбелязват, че броят пътувания са постигнати две години „предсрочно“ спрямо дългосрочната прогноза на организацията от 2010 г. за развитието на туризма.
На фона на все по-голямата жажда за пътувания, много места по света вече са забранени за туристите, а други стават все по-трудно достъпни.
Улуру
В края на октомври стотици туристи се стекоха за последно на скалния монолит Улуру в австралийската пустиня, преди той да бъде забранен за посещение. От 26 октомври влезе забраната за посещение. Скалата Улуру е свещена за австралийските коренни жители. То вече няма да бъде достъпно за туристите по инициатива на неговите собственици – аборигените от племето Анангу. Стотици желаещи изчакваха в продължение на часове разрешение, за да започнат последния щурм на скалата. Повечето туристи считат, че изкачването на Улуру, известна също като Ейърс рок, е част от нещата, които задължително трябва да се направят при посещението на страната-континент. Представител на Национален парк Улуру-Ката Тюта твърдят, че броят на посетителите не е бил проследен. Според най-новите данни на парка през 2015 г. в Улуру са дошли 300 000 души, от които 16,2% са се изкачили на скалата – приблизително 135 на ден.
Освен от съображения за уважаване претенциите и традициите на Анангу, решението за забрана на изкачването на Улуру, която е под закрилата на ЮНЕСКО от 1987 г., е взето и заради опасения за безопасността. Преживяването може да бъде доста опасно за неопитни катерачи, често има ранени, дори фатални инциденти. Скалата е висока само 318 м, а обиколката й е 9,4 км. Преди 500 милиона години Улуру е била част от океанското дъно. Монолитът в продължение на много години е бил вписан в книгата „Рекордите на Гинес“ като най-големият в света. Поради минералите в скалния му състав, в зависимост от времето и атмосферните условия скалата може драматично да промени цвета си от почти виолетово синьо до огнено червен.
Според археологическите сведения районът около Улуру е бил населен отпреди 10 000 години. През 1920 г. австралийското правителство включва Улуру към резервата „Петерман“, но на 26 октомври 1985 г. връща собствеността на коренните жители от племето анангу и създава националния парк Улуру-Ката Тюта. Ползването на каменния гигант от правителството става чрез аренда за срок от 99 години, срещу годишен наем от 75 хил. долара плюс 20% от всеки билет за вход.
За съжаление, изкачвайки се на върха на каменния исполин, туристите, които анангу наричат minga („черни мравки“), не винаги се държат цивилизовано и замърсяват прилежащата към Ейърс Рок територия.
Аборигените вярват, че под повърхността на Улуру има огромна кухина, където се намира енергиен източник, който те наричат Tjukurpa – „времето на сънищата“. Те смятат, че през цялото време на обиколката около скалата човек сънува. От племето анангу са оставили своята история във вид на рисунки, изсечени в повърхностния скален слой на много места по повърхността на монолита. В няколко от пещерите в Улуру има изобразени множество истории. Рисунките по стените датират от хиляди години, като са били обновявани многократно от поколенията. Така хилядолетната история и легендите, свързани с това величествено място, се запазват и предават във времето.
Венеция
В подобна посока като на австралийците са действията на общинарите на Венеция, които финално потвърдиха пак през октомври с положителен вот лансираното от тях преди месеци намерение да се влиза занапред с входен билет. Това ще стане на 1 юли 2020 г. като до края й билетът ще струва 3, 6 и 8 евро в зависимост от обявения от кметството код на „наситеност“ от посетители – „обикновен“, „червен“ и „зелен“. Тези кодове ще бъдат задействани и от 1 януари 2021 г., когато обаче цените на билетите ще бъдат увеличени съответно на 6, 8 и 10 евро. В дни с нищожна посещаемост пък ще действа и „зелен код“, като при него във Венеция ще се пристъпва срещу 5 евро. Общинарите оправдаха протакането на решението си с времето, което им е необходимо, за да направят възможна покупката на билети от всички специализирани интернет-платформи.
Мачапучаре
Все още в света има места, които не са докоснати от човешки крак. Вероятно първото, за което човек са сеща, са части от Арктика и Антарктика.
Но съществуват и конкретни места като например връх Мачапучаре в северен Непал. Почита се като изключително свещено място от местното население и е забранен за изкачване. Намира се в края на дълъг остър хребет и заедно с отсрещния връх Хиунчули оформят портата на Светилището. На около 25 км на юг от върха е главният град в областта Похара. Поради разположението си и изключително стръмните си склонове Мачапучаре се смята за един от най-красивите върхове в Хималаите, въпреки че не е особено висок в сравнение с околните върхове. Наричан е и „Матерхорн на Непал“. Самото име Мачапучаре означава „рибешка опашка“ поради характерния двоен връх в най-високата му част. Първият и единствен известен опит е през 1957 г. на британски екип, воден от Джими Робъртс. Уйлфред Нойс от състава на екипа стига на 50 метра от върха, но не завършва изкачването, спазвайки даденото обещание човешки крак да не стъпва на самия връх. Оттогава Мачапучаре е обявен за свещено място и всякакви изкачвания по него са забранени.
Гангкар Пуенсум
Друг такъв връх е покривът на Бутан и същевременно най-високият непокоряван връх в света към 2019 г. Надморската му височина е 7570 м, а относителната му височина е 2995 м. Върхът е описан за първи път през 1922 г., като гранична точка между Бутан и Китай. След като през 1983 г. Бутан вдига забраната за практикуване на алпинизъм, са правени четири опита за покоряването на върха – през 1985 и 1986 г., като всички те са неуспешни. През 1994 г. по религиозни съображения Бутан забранява изкачването на върхове с височина над 6000 м, а от 2003 г. е върната старата забрана за практикуването на алпинизма на територията на страната. През 1998 г. японска експедиция прави опит за изкачването на върха от китайска страна, но не получава разрешение от китайските власти поради опасения от международни усложнения. Японската експедиция покорява за първи път връх Ганкхар Пуенсум Северен (Лианканг Кангри) (7535 м), излизайки с констатацията, че Гангкар Пуенсум е изцяло разположен на китайска територия, която позиция е поддържана от правителствата на Китай и Япония. Въпреки това опит за покоряването на върха не е предприет поради обстоятелството, че във всички случаи маршрутът за изкачването на върха от страната на Китай навлиза в бутанска територия.
Островът на змиите
На 150 км от брега на Сао Пауло се намира Островът на змиите, който е забранен за посещение. Твърди се, че там има по 10 змии на квадратен метър.
Остров Северен Сентинел
Много малко хора са имали в контакт с местните жители на остров Северен Сентинел, заради съпротивата на местните срещу всякакви опити за контакт с външния свят. Сентинелците живеят в почти пълна изолация от 60 хиляди години и все още не са се научили да правят огън. Поддържат го със сложна процедура за съхраняване на тлеещи въглени в глинени съдове. Те са може би единствените хора, останали незасегнати от съвременната цивилизация. Островът се намира в Бенгалския залив между Индия и Мианмар, недалеч от територията на индийските острови Андаман и Никобар. Може да се отиде там нелегално, прекосявайки пет морски мили от остров под индийска юрисдикция, но преди всичко трябва да уважавате традиционния им начин на живот и да ги предпазите от външни болести, за които те нямат имунитет. На теория дори сравнително безвредна болест от градския свят би могла да предизвика катастрофална епидемия на целия остров, тъй като имунната им система никога не е влизала в контакт с патогена.
Според съвременните определения тяхната култура е „начин на живот на ловци – събирачи“, въпреки че тази дефиниция идва с някои предположения от западната култура. Техният език е изненадващо различен от другите групи, живеещи на близките острови, като Андаманските острови, което означава, че са живели в изолация стотици, ако не и хиляди години.
Генетично изследване на свързаните с тях островитяни от Андаман показва, че сентинелците са сред най-старите общности в света, наследници на поколения, останали изолирани поне от 70 000 години. Те най-вероятно са директни потомци на първите хора, заселили се в Югоизточна Азия по време на ранния палеолит като запазват начина си на живот от тези древни времена.
От 70-те до 1996 г. индийските власти направиха няколко пътувания до острова с мирен, ако не и наивен, опит да установят контакт със сентинелците. След протестите на местните правозащини групи тези контактни пътувания официално са прекратени. След земетресението в Индийския океан през 2004 г. бяха изпратени хеликоптери, за да се види дали някои отдалечени островни общности имат нужда от помощ. Докато индийската брегова охрана лети над Северен Сентинел вижда как един островитянин стреля по тя със стрели, за да ги прогони (на снимката горе).
Пещерата Ласко
Влизането в пещерата Ласко, във Франция, където са намерени палеолитните рисунки, за които се смята, че са на 20 000 години, е затворена за посещение от 1963 г. насам. Преди година бе открита реплика на пещерата точно до входа.
Чернобил
И докато някои места се затварят, други опасни места се отварят. Пак през октомври след засиления туристически интерес към сериала „Чернобил“, украинското правителство разреши достъпа до едно от ключовите места на взрива централата – контролната зала на реакторен блок 4. Точно там, заместник главният инженер на атомната електроцентрала Анатолий Дятлов е дежурен през нощта на 26 април 1986 г. Заедно с група съветски учени провеждат тестове за сигурността. Те спират охлаждащата система на ядрения реактор, а това довежда до огромна експлозия. Най-малко 54 души загиват. Над 600 000 запасняци, военни и граждани работят по затварянето на реактора и овладяването на всички заплахи. Радиационното замърсяване засяга територията на 17 държави, включително и България. У нас информацията за случилото е оповестена със закъснение от няколко дни.
