Жеко Тилев е доктор по архитектура, специализира Технология на архитектурата в Университета в Рим. Днес е преподавател в УАСГ и професор към Международната архитектурна академия. Автор е на над 70 научни публикации. Има над 250 проекта и реализации на обществени и жилищни сгради, комплекси, интериори, реконструкции. Носител е на редица престижни национални и международни награди за архитектура, сред които през 2003 г. сребърен медал от Световното триенале по архитектура „Интерарх”, през 2006 г. Златен Визар – европейската награда за архитектура и медал на ЮНЕСКО на Световното триенале за архитектура “Интерарх”.
Севтополис е най-известният обект под вода в българската археология – единственият цялостно проучен до момента тракийски град на наша територия.
Градът е разкрит и проучен между 1948 г. и 1954 г. при изграждането на язовир “Копринка” до Казанлък от екип под ръководството на проф. Димитър Димитров. Тогава той е напълно заснет и проучен, преди да остане на дъното на язовира. Установява се и името на града – Севтополис, име, което не се среща до сега. Градът е създаден от тракийския владетел Севт III в сърцето на Казанлъшкия район и се развива бързо като първостепенен политически, икономически и културен център, столица на Севтовата държава. Той е основан през 323 г. пр. н. е. и загива през 270 г. пр. н. е.
Археологическите разкопки показват, че се е състоял от едно укрепено селище, обхващащо площ от около 5 хектара, и от няколко предградия. Градът е строен върху развалините на укрепена царска резиденция и тракийско селище. Река Тунджа, наричана тогава Тонзус, обикаля от три страни града, разположен на надречна тераса. Опасвала го е крепостна стена, дълга 890 м. От две градски порти са тръгвали две широки главни улици, които в центъра се пресичали под прав ъгъл и оформяли голям градски площад със светилище на Дионис. В града живеели около 50 семейства на одриската аристокрация. Царската резиденция била в североизточния край на града. В двора й е открит надпис от канцеларията на Севт, написан на гръцки език и гласящ: „Този надпис да се изчука на две плочи и да се постави в Севтополис, в храма на Великите тракийски богове.“ Дворецът на Севт III бил двуетажен, с фасада, дълга 40 м и богата украса.
Долината на тракийските владетели
Севт III бил и първият тракийски владетел, започнал да сече монети. При проучването на Севтополис са открити 2000 монети, като около 800 са на Севт.
– Какво е най-важно да се знае за проекта „Севтополис”? Как ви хрумна идеята?
– Идеята за проекта изникна спонтанно. След неговото реализиране като проект се установи, че подобен обект няма никъде по света и че това е една уникална идея. Но не мислех по този въпрос, когато работихме по проекта и когато си поставих задачата да намеря онова единствено решение, чрез което може градът Севтополис да се експонира в оригинал – в неговия автентичен вид, на неговото автентично място, както се казва в специалната терминология – in sito. Идеята беше провокирана от молбата на кмета на Казанлък Стефан Дамянов да направя предложение относно архитектурните и технически аспекти за изграждането върху общинска територия в района на Шипка на макет в мащаб едно към едно на Севтополис. Очевидно такова е било разбирането, че с изграждането на подобно копие ще може да се възбуди туристически интерес и да се създадат условия за представяне на богатото културно-историческо наследство в региона.
Но като специалист, защото освен архитект, съм и професор към Архитектурния факултет и една от научните области, в които работя, е история на архитектурата и опазване на архитектурното наследство, още в момента на подаването на идеята от страна г-н Дамянов, я възприех с една вътрешна опозиция, че подобна идея по същество е неправилна. Създаването на всякакъв изкуствен образ на исторически обект носи характера на бутафорност. Всеки, който е посещавал копието на тракийската гробница, се е сблъсквал с подобно преживяване. Когато знаеш, че влизаш в подобен обект, винаги има чувство на дистанция, на резервираност, на съмнение в качеството на мястото. За съжаление сме свидетели на изключително погрешна и неправилна практика у нас. По подобен начин сега ще бъде експонирана и Александровската гробница. Едно е да се докоснеш до оригинала, а съвсем друго – да гледаш копие на една картина, дори когато е най-гениалното.
Така би изглеждал градът отвисоко
Веднага в съзнанието ми възникна идеята, че градът може да се експонира в оригиналния му вид и че не е чак толкова сложно. Обещах на кмета да направя съответните проучвания, като си спестих първоначалната реакция спрямо неговото предложение, но след няколко дена му се обадих и му казах, че имам съвсем друго решение, което до един месец ще успея да разработя и ще му го покажа. Вече бях на ясно какво трябва да се направи. Единственият начин да се покаже града на оригиналното му място в оригиналния му вид е чрез изкуствено съоръжение – една вътрешна стена, язовирът да бъде отместен на страни или така да се каже – пресушен, и градът ще остане видим в оригиналния му вид на дъното на язовира. От там нататък беше въпрос на проучване каква е дълбочината и какви проблеми би имало при конструирането на подобно съоръжение. Всъщност става дума за съвършено елементарна язовирна стена. Само че докато в общия случай тя е между два бряга и прегражда речното корито, тук стената е в самия язовир и представлява сключен кръгов контур. Точно това обстоятелство прави съоръжението изключително ефективно като статика и като поведение по отношение на експлоатирането и надеждността. Тъй като пръстенът работи изцяло на натиск. Проучих проблемите заедно със специалисти от катедра „Хидротехнически съоръжения” и така проектът беше реализиран.
Всъщност ако трябва да намеря някакъв обобщаващ израз – проектът представлява действителен, уникален за световната практика, синтез на археологически обект, съвременна архитектура и природна среда. Тези характеристики биха го превърнали в много силен атрактивен туристически комплекс, защото съдържа качествата на трите си компонента и освен познавателния характер, ще предостави възможности за развитие на краткотраен и по-дълготраен отдих – обектът е в средата на прекрасен язовир и ще стане наистина притегателен център за туризъм.
– Кои са противниците на проекта и какви са техните аргументи?
– Още с появата си проектът предизвика съответна отрицателна реакция. Големите идеи винаги предизвикват съмнения и не винаги могат да бъдат правилно оценени и разбрани. Спомнете си за интелектуалните колоси Зола и Мопасан, които навремето са въстанали срещу Айфеловата кула, а какво да кажем за някои доморасли псевдоинтелектуалци, които не могат да разберат истинското значение на обекта. Първото отрицание на обекта беше изразено в посоката: „На гол корем – чифте пищови” в парафразата „На гол корем – три Севта”, изказано от виден български археолог.
Но ако в България има мощен туристически център, той ще активира притока на туристи към останалите обекти у нас. България е една шепа.
Отрицанието на проекта обаче съвършено неправилно се поставя върху стойността на самия Севтополис. Твърди се, че градът не е достатъчно интересен и ценен. Няма да се намесвам в защитата на ценността на Севтополис и да припомням, че е сред малкото запазени градове. Описан е във всички авторитетни издания, енциклопедии и учебници, но някои наши псевдоисторици твърдят, че е купчина камъни. Разкриването на Севтополис и експонирането му ще създаде условия за допълнителното му проучване.
Градът е създаден в разцвета на Елинизма и е образец на елинистичното градоустройство, но с изключително интересни специфики, характерни за тракийската култура. Божидар Димитров например твърди, че Севтополис е една незначителна резиденция. Но не е така – става дума за град и причината Севтополис да се определя като град е агората, площадът. Тракийското общество вече е станало градско общество. В рамките на Севтополис един ъгъл е отделен действително като резиденция. Топографията е много интересна. Хиподамовата система е направена с едно много сериозно отклонение – почти под 45 градуса, което означава, че траките не са копирали елинистичния модел, а са го прилагали в съответствие със собствената си традиция. Извън този град има много сериозни поселения, квартали на занаятчийското население, което е обслужвало града. Но каквото и да се каже за Севтополис, смятам, че неговите размери, мащаби, състояние са достатъчни, за да бъде той част от един уникален проект.
– Каква е цената на проекта?
– Комплексната оценка към днешно време е 150 милиона евро, като в тази цена се включват всички мероприятия по изграждането на целия комплекс. Около 80 милиона евро е само изграждането на стената, но има и други допълнения – озеленяване, зимни градини, паркова среда, музейна експозиция, която ще бъде развита в стената. Предвижда се да се направи уникален музей на тракийската култура, който ще експонира цялото наследство в региона, което е много богато. Така хората ще могат на едно място да видят възможностите и постиженията на тази култура. Цената е съгласувана с действащите до момента единични цени. Възможно е да се промени, защото още нямаме надеждна геология. Предстои да се направят инженерно-геоложки изследвания върху земната основа, които ще дадат характеристика на пластовете, дълбочина на фундиране на стената, разположението на здравите пластове, върху които тази стена може да стъпи, за да не се получава филтрация на вода. След това ще бъде възприет един или друг начин за изпълнение на стената.
При благоприятни условия цената може и да се намали, но е възможно и да се увеличи с около 10-20%. При тази оценка сме заложили по-тежки условия за начина на изпълнение.
– Какво е състоянието на града в момента?
– Често се спекулира и с този въпрос. Градът в момента е изглежда точно така, както е бил при откриването му, когато водата го е заляла. Основният материал е камък. Градът се намира върху плато на дъното на язовира. На платото водата е много спокойна. Ако има дънни течения, те са долу – по коритото на реката. Подводните проучвания, които бяха направени миналата година, когато бе изготвен и филм, който се излъчва по канал Discovery, показва, че всичко е запазено. Единствено всичко е покрито с няколко сантиметра тиня отгоре. През 1987 г. е имало аварийно източване на язовира и тогава се е видяло, че градът си стои.
Спекулира се, че част от строителството е било с кирпич. Тази технология е била много широко разпространена в Античността. Първият строителен период на Троя също е с кирпич. Но когато градът е разкопан и намерен, кирпичените стени вече ги е нямало. Всичко, което виждаме на снимките, са каменните основи. Градът е намерен в статус както останалите градове – имаме базата, основите. Някои стени са високи по 1,5 м. Всичко, което е съществувало като стени в контакта със земята, няма как да бъде разрушено. Конфигурацията на града, кварталите, улиците, основните сгради са запазени.
– Как технически ще стане строежът – ще се източи язовирът или ще се строи направо?
– Възможни са и двете технологии и точно инженерно геоложките проучвания ще покажат как ще го построим. Строителството на подобно съоръжение е, извинете ме за израза, е фасулска работа от техническа гледна точка. Става въпрос за строителство само на 20 метра под водата, а всеки мост и всяка язовирна стена са доста по-сложни. В България има язовирни стени над 100 метра под водата – 104 м е стената на язовир „Кърджали”, а тук говорим едва за 20 метра.
Строителството може да стане по два начина. Единият е чрез поставяне на два реда огънати метални листове, които се закопчават по определен начин – те се набиват в земята и се затворя пръстенът. После се изпомпва водата между листовете, пълни се с бетон и следва изпомпване на водата от вътрешността. Едната технология е с шпонтови стени. По тази технология имаме предложение за изпълнение от германски и италиански фирми.
Другият начин е чрез частично източване и съм малко по-склонен на този вариант, защото едно временно понижаване на водата ще даде възможност да се направят и допълнителни археологически проучвания в близост. Така няма да загубим нещата наоколо. Този начин се предпочита и от археолозите. В момента съществуващата язовирна стена е между 42 и 45 метра дълбока. Нашият град е на дълбочина 20 метра. Т. е. при едно полуизточване на язовира ще остане достатъчно количество вода – така ще отговорим на третия упрек – че ще нарушим естествената среда. Но ние няма да предизвикаме никаква екологична катастрофа. Не бива да се забравя, че язовирът е изкуствено съоръжение и в неговия експлоатационен режим е предвидено изпускане на водата при необходимост, ако се появи пукнатина, ако дойде голяма вълна. Всеки язовир профилактично трябва да се изпуска на определен период от време.
Въпрос на преценка е кое ще бъде по-ефективно технически и финансово.
– Защо не се осъществява проектът все още, при положение че хората го харесват и той има подкрепата на цял списък от организации?
– Действително има обществена подкрепа. Българската администрация и българските държавни органи обаче нямат готовност да посрещнат предизвикателствата.
– А европейските?
– Има инициативи, възможности, намерения, желание за строителство. Но принципал на язовира и на археологията е държавата. За да се строи, трябва да се спазват законови процедури. Без администриране на обекта от страна на държавата нищо не може да се случи. Холандска фирма, която получи подкрепата от президента Георги Първанов, се опита да осъществи проекта през 2006 г., но в продължение на девет месеца фирмата се сблъскваше с министерствата и институциите.
Едва две години по-късно министерството на културата реагира и през август 2008 г. по заповед на министъра на културата се формира специализирана работна група. Малко след началото на 2009 г. групата приключи работата си. В състава й влизаха представители на науката, археолози, културоведи, специалисти по хидротехническо строителство. Комисията се произнесе с пълна защита за уникалността на проекта, прие задание за проектиране на частите и определи основните задачи на различните министерства и организации, които са съпричастни. Може да се каже, че вече има и съответна положителна реакция и от страна на държавата, но всичко стана с много голямо закъснение.
– Какво е международното признание. Как се посреща проектът по света?
– Вече губя контрол какво се случва с проекта по света, защото се оказва, че няма друг български проект, който да има такова международно признание и интензивен международен публичен живот. Проектът получи много награди – Визар, Интерарх, наградата на ЮНЕСКО, през декември – януари беше на изложба в Барселона, където бе посрещнат с много голям интерес. Бе поканен да участва на международния конгрес по историческото наследство на ЮНЕСКО във Виена през юни. Множество медии се заинтригуваха – „Дойче веле”, „Дойче цайтунг”, „Таймс”, австрийски медии, испанската телеграфна агенция, известен е в Япония, публикуван е в Южна Корея. Благодарение на този международен интерес се задвижиха и нашите механизми. А този интерес освен публичен, има и инвестиционен вид – проявени са определени намерения от над десет фирми – британски, италиански, холандски, от Близкия изток, гръцки фирми, има интерес от френско сдружение. След като се направят проучванията, ще се изготвят тръжните документи и ще се обяви търгът.
– Какви са сроковете?
– Никой не е поставял конкретни срокове – у нас подобно планиране не действа. Ако може до лятото да се направят проучванията и до края на годината да се обяви търгът – ще бъде добре. За съжаление няма координатор или проджект мениджър, който да движи тази дейност. Организацията трябва да се поеме от специализирана фирма.
– Какво е вашето послание с този проект?
– Чрез този проект аз представям нов модел на поведение на страната ни в областта на културно историческия туризъм. България е изключително богата на паметници – на трето място сме в Европа, като преди нас са Гърция и Италия. Но сме на 54 място в света по брой на туристи, като основният поток туристи посещават курортите. Интересът към забележителните ни исторически паметници е много малък. Имаме седем паметника, които са световни и под егидата на ЮНЕСКО. Ако се направи справка колко туристи ги посещават – ще ни стане тъжно. Въпросът е не само на организация и на начин на експониране на тези паметници – голяма част от тях са експонирани блестящо. Те обаче нямат характера на онова, което в световната терминология се нарича туристическа атракция. Нямаме паметници от рода на египетските пирамиди, Акропола, Колизеума, които да са влезли в широк обществен обмен и които да са силен притегателен център. Държавите, които нямат чудеса, си създават нови. Не случайно се строят „Палмите” или подземните хотели. Този, който няма, се стреми да си направи чудеса. И не става дума единствено за привличане на туристи, а че чрез такъв паметник ти намираш собствената си идентичност в очите на другите и заявяваш: „Аз мога това. Аз съм способен на това и ние като народ даваме това”. Защо ние да нямаме подобно поведение. Какво ни струва. Имаме културно-историческо наследство, но то ни е завещано от тези преди нас. Ние какво ще завещаем, какво ще оставим? Първо чрез този обект – даваме пример как може да се съчетае онова, което имаме – история и природа с една нова архитектура – забележителен паметник, който да бъде ново лице на България. По изследване, направено от Агенцията по туризма, обектът ще предизвика туристически бум. А ние не го правим. Но се надявам, че малко по-малко тезата на проекта ще бъде разбрана и той ще бъде реализиран. Не е за подценяване, че имам огромна подкрепа, за която не съм и мечтал.
Държавата трябва да даде минимални средства за тези предварителни проучвания, а останалото може да се осъществи по европейски програми и с чужди инвестиции. Формите на сътрудничество са въпроси, които могат да се регламентират.
– Какво мислите за съдбата на другите архитектурни паметници в България. Споменахте обектите от ЮНЕСКО – какво е според вас тяхното състояние и какви въпроси стоят пред държавата за тяхното съхранение.
– Седем са обектите в България, които са в списъка на ЮНЕСКО – гробницата в Свещари, скалните църкви в Иваново, Боянската църква, Рилският манастир, Казанлъшката гробница, Мадарския конник и град Несебър. Всеки паметник е различен и иска различен подход. По мое лично мнение само към два от паметниците е намерено адекватно поведение.
Рилският манастир е действащ паметник и то доста успешно. При него добре функционира съхранението, охраната и поддържането. Въпросът за рекламирането го оставяме леко в страни.
В добър вид е експонирането на гробницата в Свещари, но потокът в този район не е така активен. В относителна близост са скалните манастири в Иваново. Но се налага да се направи концепция за засилване на интереса.
Най-тежък е случаят с Несебър и градът рискува да излезе от списъка на ЮНЕСКО. Причината е вандализмът на съвременното курортно строителство. Нещата там са безконтролни. Духът е изпуснат от бутилката.
Казанлъшката гробница е неудачно представена заради копието, а и сградата, в която се съхранява оригинала, е доста спорна като архитектура, но е лесно поправимо. Освен това гробницата е свързана със Севтополис – там е погребан синът на Севт.
Положението на Мадарския конник е изключително сложно. Има не малко защитни мероприятия, които са свързани със съхранението на паметника. Но там е бил култов център и следва да се покаже значимостта му, като Мадарският конник трябва да се постави в контекста на цялото. Интересно е, че наскоро бе намерен подобен паметник в Афганистан и то в местност, наречена също Мадара. Но това е тема на друг разговор.
Заключението е, че когато тези обекти действат самостоятелно, те не могат да привлекат туристи, затова трябва да има концепция за активиране на интереса.
– Вие няколко пъти споменавате, че сте противник на репликите. Какво ще кажете обаче на онези техни привърженици, които смятат, че отварянето на паметниците за посетители ги унищожава?
– Въпросът е дискусионен. Не е доказано, че посещението на един паметник води до тежки необратими повреди и деформации. Всичко е въпрос на средства за защита, а такива има. Най-лесно е да се направи копие и да се запечата оригиналът. Но ако трябва, ще влизат по двама души дневно с маски и защитно облекло, но ще се знае, че обектът е ценен и навън ще има опашка. С копията създаваме погрешна представа за ценност, обявяваме фалшификат за ценност. Може един обект да се отваря три пъти в годината, но ще се знае е, че ценност. Хората искат да се докоснат до оригинала.
– Говорейки за паметниците на културата – какво мислите за архитектурата на София и опазването на нейните паметници?
– В България има малко запазени исторически градове, които живеят и днес с паметниците от своето минало – Несебър, Созопол, Велико Търново, Пловдив и Мелник до някаква степен. Всички български градове, построени до Средновековието, са били разрушени от турците при навлизането им в България. У нас почти нямаме градове с исторически ядра. Ядрата на градовете са от времето след Освобождението, края на ХІХ и началото на ХХ век. Такова е състоянието на София. До Освобождението София е разхвърлян турски град с 20 хиляди души население, конак и няколко джамии. Днес в София няма завършени архитектурни ансамбли, няма едно място, което да е категорично оформено в архитектурно отношение. Да вземем например пространството около Александър Невски, смятано за свещеното място на София – сградите там са ценни сами по себе си, но не са ансамбъл, няма организация на средата. Центърът на София е автомобилно трасе и паркинг, това е столица, която няма централен площад, няма и гаров площад. Не е ясно какво е бул. „Цар Освободител” – дали е продължение на магистралата и транзитно трасе, или е нещо друго. За съжаление София по никакъв начин не е туристически град.
Имам една еретична мисъл, която не е харесвана от мнозина историци. България е изключително малка и не допуска съществуването на два музея – археологически и исторически отделно. Освен това историческият музей днес се намира далече от центъра. Бях много щастлив да виждам хора, които влизат в музея, докато беше в Съдебната палата. Но предназначението на сградата е за съдебна палата и нямам нищо против това. Идеята ми е да има обединение на двата музея в един в нова музейна сграда в центъра на София. Експонатите, които биха били събрани там, ще направят този нов музей сред 10 най-големи в света.
– В София няма място.
– Място ще се намери. Имаше конкурс за музей до паметника на Съветската армия, но отпадна. Друго подходящо място е до Западната порта на Сердика, която в момента стои в бурени. Трябва да вземем пример от добрите практики. В Барселона – град, който с изключение на архитектурата на Гауди, няма кой знае колко голяма традиция, но днес ври от туристи. Там градоначалникът е споделил идеята си за създаването на музей на съвременното изкуство със световно известния архитект Ричард Майер и го е попитал къде според него е най-добре той да се намира, и Ричард Майер е избрал мястото, държавата е обезщетила собствениците и днес там е един от най-големите музеи. Такова е бъдещето и пред София.
