Мястото, което остава завинаги в мислите
Рубрика на Борислав Александров
Борислав Александров обича пътешествията и е зареден с приключенски дух. Съвсем наскоро само за една година изминава повече от 100 000 км по въздуха, 20 000 км по пътищата на 25 държави от 5 континента и повече от 2 000 км по море. Достига за трети път до Антарктида. (alexandrov_b@abv.bg)
В началото на 2011 г. Западният свят беше изненадан от революциите в арабския. Първи беше Тунис, а после последва и Египет. След бурни улични протести беше свален президентът Хосни Мубарак. Геополитическите анализатори още се опитват да обяснят какво точно се случва в тази част на света, мисията на НАТО в съседната на Египет Либия продължава, напрежението стигна до Сирия, не подмина Йемен. Предстои да се разбере дали и каква демокрация ще се възцари в тези традиционно мюсюлмански страни. А за нетърпеливите – туристическите агенции вече предлагат екскурзии под мотото „Специална оферта – демократичен Египет“. Ето как изглеждаше страната преди демокрацията.
„Войници! Четиридесет столетия ви гледат!“
За тези много известни думи на Наполеон, изправил се начело на войските си до Кайро, се сетих, когато самият аз се озовах пред пирамидите в Гиза…
Когато за първи път човек погледне отблизо силуетите на тези гигантски, могъщи и непристъпни постройки, носещи вкаменената геометрия на една безмълвна вечност, започва да осъзнава смисъла на понятието величие изобщо.
С приближаването на градските стени на Кайро, постепенно блясъкът на горещия пясък обсебва погледа, замествайки картината на пренаселената градска среда със семплия пейзаж на пустинята. Така непредубеденият зрител пропуска появата на колосалните силуети на трите пирамиди, те сякаш изведнъж се появяват пред погледа толкова огромни и страховити, че неволно затаяваш дъх. Пирамидите някак надвисват над нас, като че ли не ги очакваш да се появят толкова високо!
Вълнението е подчертано голямо, бързаме да слезем от буса и да се доближим до това видение, грандиозна връзка с древността и да се докоснем до четеното, гледаното, мечтаното…
През 1798 г. Наполеон стъпил на египетска земя. След мъчителен поход през пустинята, на 21 юли 1798 г. в утринния сумрак пред войските му изплували като видение от 1001 нощ очертанията на Кайро с неговите 400 минарета. Наред с пищното изящество на филигранната орнаментика в омарата на ранното утро, наред с целия този великолепен, разточително красив, вълшебен свят на исляма, сред изгорената жълта пустиня се очертали силуетите на гигантски сгради, студени свидетели на свят, изчезнал много преди да се роди ислямът.
Войниците нямали време за чудене и възхищение. Там лежало мъртвото минало. Кайро било вълшебното бъдеще, но пред тях сега се изправяло настоящето на войната – армията на мамелюците. Десет хиляди конници, блестящо обучени коне, святкащи ятагани, а пред това гъмжило – египетския владетел Мурад, на снежнобял кон, заобиколен от своите 23 бейове.
Наполеон посочил пирамидите и се обърнал към своите войници не само като пълководец, но и като на представител на Запада, изправен с лице пред световната история. Тук били казани горните думи…
И така, след толкова много столетия, двамата с Митко, поредния жаден за пътешествия приятел и отчасти геодезист, се вляхме в мравуняка от хора, дошли да се докоснат до най-колоритните представители на древността – пирамидите.
Отдалече те изглеждат наистина огромни, но от близо усещането се превръща в осъзнато страхопочитание към пространството и мястото на човека в него. И без да се цитират геометричните параметри на каменните гиганти, става ясно за какъв мащаб става дума. Разбира се, една от първите ми мисли беше да се кача по така примамливо подредените каменни блокове (после видях колко са големи!!), но опитът ми беше спрян направо в зародиш от охраната, с недвусмислените жестове, че това е строго забранено. Намеренията ми пропаднаха, но поне се изкачихме до входа на Хеопсовата пирамида.
Пред пирамидите
Каменните блокове
Пирамидата
Входът на Хеопсовата пирамида
Общият поглед към пирамидите включва трите най-значими, а именно: на фараоните Хеопс, Хефрен и Микеринос. Заедно с Големия сфинкс, те се явяват част от Мемфиския некропол – комплекс от древноегипетски погребални паметници. Любопитен факт е, че най-голямата пирамида, на Хеопс, сега е единственият запазен обект от древните Седем чудеса на света. Особено е чувството, когато си заобиколен от такива съкровища на отминали отдавна светове и величия…
Когато се опитвах да заснема сфинкса от какви ли не позиции, се сетих за един, който решил да се изфука малко повече и дотолкова прекалил, че започнал да разказва как е влизал в пирамидите, в сфинкса и т.н. И си представих как влиза в сфинкса, който е плътна и монолитна скала… Човешки страсти, нашенски…
Трите пирамиди
Големият сфинкс
Символът на Гиза – Хеопсовата пирамида и Сфинкса
Тук бих цитирал една поредица от отговори защо пирамидите са Първото чудо на света: „Планини от камък, поставени върху планини от камък“, казва Филон заради могъществото им; „Безполезна суета на фараоните, струвала невъобразима сума пари“, казва Плиний заради тяхното великолепие; „Най-смайващата архитектонична идея, която не може да бъде победена“, казва Гьоте заради тяхното величие; „Всичко на този свят се бои от времето, но времето се бои от пирамидите“, гласи арабската поговорка, описваща тяхната вечност. И заради качествата, които не притежават: „Поради местоположението си пирамидите поглъщат своята сянка, така че не я виждаме“, са думите на Хигин.
Напускаме тази граница между съвремие и древност, поставена на скалистата височина и разделяща животворната река Нил от мъртвата пустиня, тъй като пред нас предстои дългият повече от 500 километра път през пустинята, който ще ни отведе до един от курортите на красивото Червено море – Хургада.
Докато пътуваме, няколко думи и за Кайро. Трудно може човек да си представи това стълпотворение от хора, автомобили, камили, магарета и какво ли още не, ако не се потопи в този врящ казан от 17 милиона жители! (През деня казаха, че с прииждащите на работа цифрата скачала на около 25 милиона.) Както и да го погледне човек – почти три Българии в един град! Клаксони, молитви от джамии, викове, шум от всички доловими и недоловими за ухото честоти, направо пресищане!
Пътят ни минава покрай горящите петролни кладенци в близост до Суец, а погледите ни се впиват в очакване да видим нещо различно от бягащия покрай прозорците монотонен пясъчен пейзаж.
След няколко часа сме пред неголям град, сякаш изникнал изведнъж от пясъка. Хургада – известният Червеноморски курорт, събиращ всяка година много гмуркачи и водолази от цял свят заради прекрасните гледки на кораловите рифове.
Настанихме се в умерено приемливия хотел и се впуснахме в новата среда. Решихме да пообиколим града, да вдъхнем от атмосферата на афро-ориенталските аромати, форми и всякакви чудатости. Махаме на преминаващо такси, от което настоятелно се чува клаксон, явно за нас и още неспрял, шофьорът си обявява шумно цената за услугата. Обикновено в тези страни пазарлъкът е неминуем, даже може да се осъществи в движение, преди да се е качил човек в колата. Лично на мен цената не ми хареса и след известно паралелно движение на кола и пешеходец, достигайки три пъти по-ниска оферта, се мятаме с Митко в раздрънканото такси. Шофьорът не престава да мърмори в такт със задължителната музика, лееща се от още по-раздрънканото радио, колко голяма отстъпка прави и как не може да свързва двата края и т.н. По-късно ще се убедя сам, че ако сваляме цените само три пъти, ще бъдем пак на загуба – такъв е икономическият механизъм на местните, ангажирани единствено с мисълта да се доберат до авоарите на чужденците. Това, което е важно да се отбележи обаче, е, че всичките тези пазарлъци и надлъгвания са без каквато и да е арогантност или опити за насилие. В Египет има много добре работещ инструмент за защита интересите на чужденците от евентуални набези от всякакъв характер – Туристическата полиция. Бях чувал за нея, но като видях как функционира на място, за пореден път осъзнах къде се намираме на скалата на туристическия бизнес у нас. Местните имат изключителен респект към тази институция, само споменаването й води до моментално установяване на пълен ред, все едно с магически думи! Обясниха ми, че за да се запази туристическата мощ на страната, не се допускат абсолютни никакви компромиси по отношение на чужденците. Всеки опит за измама или някакво насилие над тях обикновено има тежки последици за местните извършители. Разбира се, това се отнася с пълна сила и за туристите – нарушаването на обществения ред и нравите на обществото се наказват мигновено. Изглежда корупцията в тази сфера е изкоренена или е скрита някъде, където обикновеният човек не може да я усети! Прекрасно нещо!
Самият град Хургада не е особено забележителен като дестинация, така че няма да му отделям голямо внимание, но пък си има естествения чар на по-малките градчета с кривите улички и махали, с тичащите полуголи сополанковци, с мръсните тротоари, полегнали камили и още куп други арабски странности. Не мога да пропусна да кажа няколко думи за магазинчетата с най-различни парфюми, мехлеми и балсами, където има повече такива неща, отколкото моят ум може да побере! Както и сумарната миризма, разбира се. Просто мирише на арабски изток – това е!
В магазинче за парфюми
Установих, че не мога да купя нищо – толкова много и толкова различни неща са, че не знаеш какво да избереш въобще! Все пак посядаме за кратко, на задължителната чашка чай, с която те посрещат в магазините, а и на малко приказки с момчето-чирак. Винаги съм обичал да разговарям с местните хора където и да е, те са най-вярната визитка за един град, познават го, а същевременно не познават събеседника и се получават доста задушевни разговори. Навсякъде хората в същността си са едни и същи, просто трябва да се поогледаш и винаги ще има с кой да се побъбри.
Следващата ни стъпка ни отведе към значително по-вълнуващо преживяване – проучихме как стоят нещата с пътуване до кораловите рифове в Червено море, за да направим опит да се гмуркаме, което само съм си го представял в мечтите. Нещата и тук се оказаха много прости – наехме голяма лодка, събираща поне 15-20 човека, и която за наше щастие беше свободна, така че потеглихме към големия коралов риф, разположен в крайбрежните води на Хургада. Лодката макар и не особено модерна имаше едно прекрасно предимство – голяма част от дъното й е прозрачно, което позволява на пътниците да наблюдават в напълно естествен вид дъното на крайбрежието, украсено с наистина невероятните цветове на морския растителен свят, декор за постоянното движение на още по-пъстър животински свят! Гледката може да се нарече най-точно магнетична, забравяш да дишаш, докато пред очите ти се разлива това разточителство от природна красота и цветово съвършенство! Това наслаждение продължи, докато младият арабин – капитан на корабчето достигна до кораловия риф и се закотвихме. Там се оказа, че видя свой приятел, също капитан и захванаха продължителен оживен разговор, а на нас каза да си се гмуркаме колкото си щем, над времето заплатено за курса! (Това малко по-късно му излезе доста солено, когато с голямо закъснение се върнахме на брега и шефът му го чакаше освирепял като морско чудовище!)
Кораловия риф от самолет
Щом спряхме, закотвени за рифа, се отдадохме на подводни емоции. От прозрачното дъно на лодката всичко беше фантастично и неповторимо, но това беше до момента, когато се потопих над самия риф. Това беше моментът на първоначалното въздействие на една нереална феерия от форми, цветове, отблясъци и светлинки, от която освен по чисто физически причини, но и въобще, ти спира дъхът! Трябва да се види, защото както и да се разкаже, дори и от велик майстор на перото, няма да се постигне и частица от реалното въздействие, което тази прашинка от съвършената природа ни позволи да видим отблизо и да я пипнем с ръка. Нереална приказка!
Но всяка приказка си има край, така че трябваше да се прибираме на брега, за да се подготвим за следващото ни приключение, от водата – в пустинята.
Местните туроператори използват всяка част от не особено щедрата природа на Северна Африка, за да накарат чужденеца да иска да си даде парите за различни преживявания, да ги похвали и на други хора, за да отидат и те и сами да се множат като клиенти. Несподелена нашенска традиция. Едно от предложенията е да се поскита из пустинята с доста добри джипове, да се попързаля човек на пясъчните дюни, да види как живеят бедуините, да усети нощта под открито небе, да попътува на гърба на камила. Така и стана.
Любезният водач се появи в уречения час пред хотела със сафари вариант на джип „Тойота“. Естествено попита откъде сме, това си е част от бита на гидовете и като чу България се усмихна широко „Стоишкофф!“. Хубаво, чувал е този известен българин, но много пъти съм се питал кога ли ще стане така, че някъде по света да станем широко известни и с нещо друго!
Постепенно се събрахме няколко джипа с туристи и в тържествена колона и завидна бързина излязохме от асфалтовия път, навлизайки изцяло в пясъците. В Египет асфалтовите пътища нямат никакви дупки, нито дупчици, не друсат, а най-изумително ми се видя, че се метат почти непрекъснато, за да не се натрупва пясък от пустинята по тях. Къде сме ние…
Мощните автомобили буквално летяха по пясъчните пътища в особен артистичен порядък, видимо за да създават необходимото усещане на пътниците за участие в диво сафари. Висока скорост, разминаване на джиповете все едно, че танцуват, прескачане на дюни – определено еуфорично приключение! На покривите на някои от тях са качени оператори, които да филмират цялото това автородео и естествено – всеки после да си купи диск със сафари, в което е участвал лично и го има на фабрично произведен диск! Проста политика на оригинално, напълно законно и желано печелене на пари и клиенти.
Следите на джиповете
Джамията на бедуинското селище
Така изминаха поне 20 километра и се озовахме в центъра на бедуинско селище, където да ни покажат житие и битие на пустинните жители. Дали и те не са част от туристическите атракции – не знам, но пък го правят великолепно. Разведоха ни из къщите им, пихме чай, приготвиха ни много вкусен хляб, изпечен на камилска тор, дори и да звучи някак си, наистина си е така. Слязохме в артезиански кладенец, много интересно място, откъдето пихме топла вода.
Предстоеше ни още една съществена емоция, включена в натоварената ни пустинна програма – поход с камили. Добре звучи, но си има своите особености, поне за такива, които за първи път се качват отгоре им. Добре, че тези животинки са толкова кротки, иначе както са високи, не знам какви поражения може да има!
Приготвяне на хляб
Тук живеят камилите
Среднощен купон с бедуините
В артезианския кладенец
И така, камилите се издигнаха на работната си височина и потеглихме… Важното е да не се попреметне човек още в началото, при ставането на животното. Камилата има едно коляно повече от човека и се разгъва доста по-високо. Технологията бързо беше овладяна и се понесохме, клатушкайки се насам-натам. После, като си видях снимките, установих, че моята камила май се смее, явно е усетила що за ездач съм, но поне беше симпатична! И достатъчно добра за да не ме хвърли на пясъка…
Моята камила
Постепенно започна да пада вечерта и побързахме да се качим на близко възвишение, откъдето да гледаме залеза от специално подбрана позиция, така че слънцето да се скрие постепенно зад друг хълм и то преминавайки през какви ли не разцветки на спектъра! Знаят си хората какво да предложат за възхищението туристическо.
Пелената на нощта ни покри сравнително бързо, хапнахме и се започнаха едни танци и веселби с мощно международно участие. Тъй като не се използва електричество, тъмнината позволява да се види небето кристално ясно, с ярки разноцветни звезди, а отблясъците на залеза напомнят на далечни сияния! И веднага се усети хлад, който се познава само от хората, били в пустинята. Както през деня е горещо, така рязко през нощта става студено. След няколко часа започна онова бясно преследване из пустинята, като сега в атракцията се виждаха единствено фаровете на джиповете, описвайки непредсказуеми траектории в пълния мрак. Как се оправят тия шофьори в тая тъмница без път и посока – те си знаят. Не видях GPS-и по колите им. На другия ден получихме, както беше обещано, дисковете за всеки, монтирани, надписани, оформени… просто както трябва да бъде!
През нощта се прибираме в хотела си и на няколко чаши водка (ние си я носим, защото там алкохолът е неразумно скъп) обсъждаме утрешното си пътуване – Луксор, Карнак и пресичайки реката Нил – в Долината на царете. Програмата наистина е много наситена, но ще се почива после в самолета и вкъщи. За много краткото време на престоя ни трябва да пропътуваме повече от 2000 километра през пустинята, да видим много градове и древни паметници, да опитаме от колкото се може повече емоционални тръпки.
Сутринта е топла още съвсем отрано. Април е, но температурата достига нормално до 35-38 градуса на сянка по обяд. За стойностите й на слънце – не искам да коментирам, защото не е за вярване, но така или иначе без сянката въздухът е тежък, топъл, слънцето пари силно на кожата, заслепява очите… Имах късмет, че не се наложи да ходя в Долината на царете през август – там сега се оказа на обяд 42-43 градуса, а през лятото надвишавала чувствително 50… А ние се чудим защо сме като пребити…
Пътуваме през пустинята, като от време на време преминаваме покрай джамии насред пясъка, а около тях – нещо като камила-паркинги. Изглежда много екзотично. Както и почти непрекъснатото присъствие на полиция около пътя. В много случаи дори цялото пътуване става със съпровождащи конвоя полицейски камионетки, пълни с доста въоръжени униформени войници. На определени огромни паркинги се събират всички автобуси, камиони, автомобили или каквото ще преминава през пустинята, след което се подреждат по определен начин и потеглят, водени от открита полицейска камионетка, като такава има по средата на конвоя, и в неговия край. Всъщност транспортирането на големи разстояния става задължително с присъствието на охрана. В каросерията се возят въоръжени с автомати поне десетина войници, за които ми направи впечатление, че лицата им изглеждат не особено любезни. Професия…
Пътни патрули
Камила-паркинг
За щастие микробусът ни е подчертано комфортен и с добре работещ климатик, така че неусетно стигаме до Луксор, мястото на древния град Тива, столица на някогашен Египет, в периода на Средното и Новото царства. В близост до града, в селището Карнак се намира Храмът на Амон-Ра, с извисяващи се високо над главата съхранени каменни колони.
Колоните в Храма на Амон-Ра
Алеята на сфинксовете
Залата на кариатидите
Като цяло човешките възприятия се наслаждават единствено на камъни и пясък в тази част на света с тази особеност обаче, че камъните са изкусно изваяни свидетели на хилядолетната история на египетските владетели. Отвсякъде се усеща полъх на древност и същевременно някак си ти се струва, че събитията, случвали се тук, са отшумели преди минути. Египет е невероятно пътуване във времето на фона на изпълнени с йероглифи стени и колонади, на смълчани каменни фигури с привкус на вечност…
За да се отиде до прочутата Долина на царете, където всъщност е истинското великолепие на историята, трябва да се пресече Голямата река, реката с главно Р – Нил. Спомних си от детските години как Нил е пълна с крокодили и наистина исках да видя доколко детската визия за нея е достоверна. Естествено, крокодили не срещнахме, но величието на реката е неоспоримо. Огромна, лениво течаща, с различни оттенъци на синьо-сиво-кафеникавото, просто уникално… Поне успях с усмивка на лице да си поискам от кормчията на лодката, едно приветливо арабче, да ми даде да управлявам докато пресичаме реката. И като малко момче не съм мечтал, че някога ще управлявам лодка по Нил! (А всъщност още не знаех, че няколко дни по-късно един любезен капитан на трипалубен туристически кораб, само срещу няколко долара, ще ми даде възможност да се впиша в листа на капитани, управлявали кораб по Нил!)
По река Нил с лодка
и с кораб!
Долината на царете (или Уади-Ал-Муллук, за по-автентично!) е мястото на гробниците на фараоните от Новото царство. Началото на нейното използване за тази цел датира от XVI в. пр.н.е., като са намерени над 60 гробници. Най-старата се води на Тутмос, а последната е на Рамзес X, като тук са погребани всички фараони от XVIII, XIX и XX династии. Погребения се извършват до средата на XI в пр.н.е., а междувременно Долината на царете се превръща в най-масово ограбваният обект в Египет, още в самата древност. Почти няма пропуснати от вандалите гробници, включително и пищната на Тутанкамон. Те били разпечатвани, скъпоценностите ограбвани, а саркофазите с мумиите – складирани в две други гробници, едната от които е тази на Аменофис, където били грубо нахвърляни като в склад…
Величествен е храмът на Хатшетсуп – единствената жена, на която е приписана титлата фараон. Изсечен в скалите, разположен на три тераси с колосални размери, този храм привлече вниманието ни повече от увеличаващата се жега и макар с бавни стъпки, добрахме се до фееричната колонада. Всъщност част от пътя дотам се изминава с едно минивлакче и така се пестят сили за безкрайните обиколки из древните паметници. Нерядко този храм се вмества в символиката на Египет заедно с пирамидите в Гиза.
Дойде време и да влезем в една от гробниците – тази на Рамзес I. Следва слизане доста надълбоко по една стръмна стълба, след което се започва едно криволичене из тесни коридори, докато се достигне погребалната камера. Макар и под земята, жегата е неописуема, а въздухът освен топъл е и застоял, като че ли от онези времена… С прости думи – трудно се диша, но пък си струва да се вмъкне човек там, където преди 3500 години е поставена мумията на велик фараон – като докосване до древността е…
Храмът на Хатшетсуп
Колонадата
На излизане от гробницата
Колкото и да звучи невъзпитано, на излизане от дълбоката гробница, много по-малко мислех вече за древността и тайнството на мумиите, а по-скоро организмът ми явно страдаше за известно количество студена, хубава бира. Което пък в Долината на царете нямаше как да стане…
Това стана вечерта в ресторанта, когато възстановявахме водния си баланс, пострадал от историческото ни любопитство по фараонските гробници. Отново бях впечатлен, този път от артистичните изпълнения на танцьори, които демонстрират най-уникалния и традиционен за тук танц – Танцът на дервишите! Такова въртене прави около оста си танцьорът, че така и не разбрах как не се сгромоляса на пода. Може би 20 минути се въртя, раздипляйки безброй цветни воали, плисета и шаренийки, ритмично подрънквайки с едни малки звънчета! Феерично е като спектакъл! На всичкото отгоре след като се въртя толкова време в салона на ресторанта, спря, премести се в съседния салон и със същото спокойствие начена отново дивата си въртележка! Не вярвам да има пилот или космонавт с по-здрав вестибуларен апарат от тези дервиши, наистина…
Танцът на дервишите
Керванът
Дните на египетското ни пътешествие отлетяха бързо като пустинен мираж…Все едно, че мълчаливо отминаващият керван ни каза без глас: „Тръгвате си, но вече сме в мислите ви…“
Бавно преминават керваните, бавно навън се спускаше нощта…
