През октомври 2012 г. за първи път двама преподаватели от Геодезическия факултет на УАСГ се изкачиха на надморска височина от 5360 метра – връх Гокио, в района Солокхумбу, Хималаи.
Първата част от разказа на Борислав Александров представихме в миналия брой. Ето и продължението от срещата им с най-голямата планина на Земята.
Пътеките в Хималаите много си приличат – те са стръмни и дълги. Понякога, може би за да се вдъхне кураж на малките дръзки човечета по склоновете, за известно време са приятно равни, после без да предупредят някак, се превръщат в кози участъци, а черешката на удоволствието е когато стръмният скален склон може да бъде преодолян единствено с досадни и нескончаеми каменни стълби. Които водят по-бързо нагоре, но пък задъхването само това и чака, за да се намести удобно в лишените от кислород дробове! Усещането за безкрайност е недвусмислено, като че ли достигането до следващата цел ще стане след векове… Разбира се, както навсякъде в живота, така и тук няма само тежко или само хубаво – компенсация за физическите трудности са уникалните емоционални изживявания, растящи пропорционално с надморската височина.
Хващам се, че все по-често поглеждам към алтиметъра и си го обяснявам с изконната човешка амбиция да върви нагоре, да се надскача в постиженията си, да се чувства покорител. В това е убеден човекът, който на всеки нови 1000 метра височина по пътя си спира и се наслаждава на постигнатото. С такива чувства очаквам на дисплея да се появи дългоочакваната четворка – 4 000 метра над морето! И въпреки че не ми е за първи път да съм на такава височина, без съмнение се вълнувам. Само преди два дни се наслаждавахме на първата „небългарска“ височина от 3 000, а днес ще погледнем от още хиляда метра нагоре.
Не случайно на такъв обзорен хълм е построен един малък хотел, с находчивото име „Everest view“, известен като „японския хотел“. Терасата на хотела предлага впечатляваща гледка към връх Еверест в едната посока, и цялата долина на реката Дуд Кози, в другата. Не мога да опиша с думи удоволствието – седнал на припек на силното слънце, с чаша чай в ръка, да се любувам на величествения силует на Върха!
Вятърът бързо ни прогонва от позицията на съзерцатели и поемаме към селището Кумджунг. Минава се обходно на малката самолетна писта на Сянгбоче, едно скромно, относително равно място, с което природата е разнообразила назъбената панорама. Човекът пък го позачистил от тревите, забил един стълб с ръкав за наблюдение на вятъра и го нарекъл самолетна писта!
Пътеката се вие спокойно през рододендронови гори и ниски храсти към Кумджунг, където ни се полага дългоочакваната почивка и нощувка за аклиматизация.
Селцето е разположено на 3 800 метра височина, в подножието на връх Кхумбила (5761 м) и представлява зелената долина на Соло Кхумбу. Тук има няколко уникални забележителности, които не бива да бъдат подминавани с лека ръка.
Най-значимото място в Кумджунг е училището на Хилари. През 1961 година първопокорителят на Еверест Едмънд Хилари построява училище за шерпи, имащо статут на средно училище, а на по-малко от час път, в Кунде, съдейства за изграждане на единствената болница в района. Може да се каже, че Хилари с основание се счита за национален герой в Хималаите, заради отношението си към местните хора и безвъзмездната му помощ за подобряване на живота им.
В днешни дни, за наше учудване, селцето разполага с мрежа на мобилни и стационарни оператори, интернет, компютърни зали, както и с най-високопланинската книжарница! А е почти на 4000 метра височина! Направих неволно сравнение с някои наши малки населени места…
Другото уникално място се намира в едно малко будистко манастирче. Тук стои добре съхраняван скалпът на Йети. Личните ми впечатления не могат да бъдат гаранция за достоверност на реликвата, но голямото й сходство с глава на глиган ме върна в неясните спомени за явлението Йети и съпровождащите го, от странни по-странни слухове и истории. Разбира се, това няма значение, важното е да си платиш – и гледай Йети!
В манастира е и маската на бога-закрилник Кхумбила, както и скъпоценни ръчнописани книги, подредени в специално хранилище. Чувстваме се някак специални хора, защото са ни допуснали да снимаме вътре в манастира.
Почивката и разглеждането на забележителностите в Кумджунг преминават бързо и трябва отново да продължим изкачването. Очакват ни новите предизвикателства на високата планина и трябва за два дни да достигнем езерата Гокио, които ще ни представят усещането за височина 5000 метра.
Но първо трябва да се справим с превала Монг Ла. (На непалски добавката „Ла“ в имената показва, че става въпрос за превал, най-висока точка по пътя, както пък „Ри“ към името означава връх). Монг Ла е висок 3973 метра, пищно окичен с безброй шарени молитвени знаменца, изпълняващи строго предназначението си да се мятат неистово под напора на силните ветрове. Хубаво е, че на тези превали местните са построили малки чайни, където да се отдъхне за кратко и задължително да се възстановят загубите на течности в организма заради височината.
Хималайските пътеки имат и още една особеност, която не е любима на трекерите. След дългите и тежки изкачвания се достига до някой превал, а после преди да започне изкачването към следващия, се преминава през известно спускане към реката, което води до загуба на така ценната набрана височина. Но пък помага за аклиматизация. В конкретния случай губим повече от 300 метра в стръмно слизане към река Дуд Кози, а на всеки е ясно, че само след час-два ще започне щурмуването на още по-висока точка. И това е пасището Доле, „ширнало“ се на 4200 метра височина. След почти три часа се появяваме в компанията на няколко небрежно пасящи яка, които като
цяло не ни обръщат никакво внимание. Освен един. Който явно беше решил да се прибира нанякъде, а ние бяхме застанали на пътя му. Той показа недвусмислено безпокойство, както изглежда и ние обаче. Все пак дрехите ми са в червено, а аз не знам доколко яковете си приличат с биковете. И тогава животното реши да щурмува непредумишления обръч, който бяхме създали, и се втурна напред. Не съм си и мислил някога, че това тежко нещо може да препуска с такава скорост! А колко трудно дишат хората… Поне разбрах как се чувстват тореадорите, но във високопланинска версия. За
щастие добичето искаше просто да се отърве от нас и всичко приключи миролюбиво и подчертано сценично.
Тук е мястото да се направи връзката между яковете и бита на планинските жители. Те ги използват най-вече като транспортно средство, но може да се твърди, че от кулинарна гледна точка месото им е много апетитно, и е пропуск ако в Непал не се направи подходящата дегустация. Местните го приготват по невероятен начин, подправен и поднесен със завидно желание (задължително с бира „Сан Мигел“).
Яковете влизат във всекидневието и с участието си в един безотпаден цикъл, осигуряващ отоплението в схлупените къщурки на шерпите. Изсушените отпадъци от животните се складират по своеобразен хималайски тертип и постепенно се усвояват като гориво за мижавите им печки. Учудващо, но върши работа.
Тежките условия на живот на хората са наложили какви ли не начини за добив на енергия, а за затопляне на вода масово се използват „Архимедовите огледала“ (Твърди се, че в древността, по идея на Архимед, с такива сферични огледала били запалени вражески кораби в близост до бреговете). Наистина бях изумен каква температура се развива във фокуса на огледалото от палещите лъчи на слънцето!
Новата утрин напира със светлината си и трябва да се бърза, предстои дълъг преход към езерата Гокио, където скоро ще преминем и границата от 5000 метра. С една дума вече става по-сериозно. Междувременно ми направи впечатление, че сутринта единият от водачите приготви за първи път една специална медицинска чанта, в която има кислородна маска. Явно, че навлязохме в проблемната зона. Изкачването следва голата долина към колосалния ледник Нгоцумпа, през Мачермо, докато се достигне до платото с езерата. Гледките стават все по-смайващи, а осемхилядниците започват да се появяват един по един. Първият е Чо Ойо (8201 м) и е впечатляващ, а на неговия фон няколко шестхилядника изглеждат като детски макети. Пред краката ни се разстила първото от общо петте езера, Лонгпонго, което е и най-малкото. Цветът му е някаква смесица от лазур, циан, небеотражение и още някакъв цвят, който сигурно още няма име. Водата изглежда нереално приказна и магнетична. В непосредствена близост е второто, Тажунг Тсо,
което е по-голямо. В спокойната му повърхност се оглежда целият ансамбъл от скали, лед, небе и облаци. Рядко прелита някоя птица, за да допълни съвършенството на природната хармония.
След третото езеро, носещо името Дуд Покхари, се появява селцето Гокио, едноименно с надвисналия над него връх, който е и нашата предстояща цел. За нея обаче ще трябва да се направи малко почивка, тъй като се движим на около 4800 метра и това става все по-осезаемо. Движенията неусетно стават по-забавени, дишането по-учестено, а почивките редовни.
С настъпването на вечерта планината е решила да ни демонстрира някои свои капризи. От почти ясното небе, с ослепително слънце, за броени минути започва да се сипе сняг, и то по непознат за нас интензивен начин. Съвсем скоро разпънатите палатки побеляват, а наоколо се оформя значителна снежна покривка. Дали това ще е пречка за утрешното щурмуване на върха? Независимо от виелицата, решението е да не се отказваме. И може би за награда на избуялата ни смелост, през късните нощни часове небето се изяснява, за да разкрие пред смаяните ни погледи звездната си панорама, наблюдавана от височина почти 5000 метра! Не мога да се ангажирам с описание на такава феерия, единственото е да се види на живо, в тъмната нощна висока планина! Студено, красиво, нереално.
Сутринта не е по-различна като температура от нощта, извън спалните чували си е около минус 4-5 градуса, но пък снегът се топи интензивно, което значи, че трябва бързо да се потегля нагоре, към върха. Пътеката е на моменти много стръмна, но поне не е от специална техническа трудност, така че въпросът се свежда до дълбоко дишане, почивки, снимки, гледки и възторжени коментари. За по-малко от три часа хималайските зиг-загове ни довеждат до едно тясно, почти равно скално пространство, обсипано с вече познатите ни молитвени знаменца. Те неудържимо плющят и звукът им се прелива с грозно фучащия вятър, който допълнително затруднява дишането. Може би ако читателят е пробвал да си поеме въздух през отворения прозорец на бясно хвърчаща кола, то може да си представи усещането…
Вече сме на Гокио Ри. 5360 метра! Започваме да се оглеждаме на всички страни! Какви картини, какви цветове, какви форми!
Трудно е дори да се изброят върховете, които се изправят пред смаяните погледи. Все пак значимото място се полага на Еверест (8848), встрани е Макалу (8463), после Чо Ойо (8201), Гиячунг Канг (7952), Нупце (7879) и цяла плеяда шест- и седемхилядници! Парад на върховете от панорамния връх Гокио Ри! В ниското остава могъщото тяло на най-дългия ледник в Непал – Нгоцумпа. Цялостната композиция на пейзажа и момента струи от неземно съвършенство. Усещането е за неповторимост.
На малко повече от десет километра пред очите ни стои величественият силует на земния първенец – Еверест!
Той е най-високият връх на Земята, Еверест (8848 м), известен още като Джомолунгма (от тибетски „Богинята-Майка“), или Сагарматха (на непалски – „Майка на боговете“). Достигнат е за първи път официално от новозеландският алпинист Едмънд Хилари и шерпът Тенсинг Норгей на 29 май 1953 г. Те издигат на върха четири флага – на Великобритания, Непал, Индия и ООН.
Може би интересен е фактът, че най-популярното наименование на върха е английското. А то идва от фамилията на директора на геодезическата служба в Британска Индия, полковник Джордж Еверест. Именно това е причината да отдадем подобаваща почит на този велик колега, както и на знаменитата му дейност по първоначалните геодезически измервания за определяне височината на върха.
Джордж Еверест е роден на 4 юли 1790 г. в графство Поуис, Уелс. На 16 години завършва военно-инженерно училище и постъпва в Британската Остиндийска компания, където му е възложена задача за геодезически изследвания на остров Ява.
Там пребивава почти три години, след което отново е препратен в Индия. Двадесет и осем годишен постъпва в Индийската топографска служба, а основната му дейност е геодезическата снимка на Индия. Под негово ръководство геодезическите работи достигат престижно ниво, създава се първата подробна триангулачна мрежа на Британска Индия, а с измерването на множество високи върхове в Хималаите той си спечелва славата на истински професионалист. В топографската служба Еверест работи до 1843 г., достигайки чин полковник. След двадесет и пет години труд там той се пенсионира и се връща в Англия. През 1861 г. получава титлата „сър“, а на следващата година вече е вицепрезидент на Кралското географско общество, в което членува от 35 години. На 1 декември 1866 г. великият геодезист Сър Джордж Еверест умира в Лондон.
Първите официални опити за измерване на най-високия хималайски връх датират от 1852 г. и се свързват с името на индийския геодезист Радханат Сикдар, който по тригонометричен начин, от Индия, изразява твърдението, че наричаният тогава връх „XV“ е най-висок. Причина за това „дистанционно“ измерване е забраната на китайските, непалските и тибетските власти за Индийската топографска служба да влизат в Хималаите. Само четири години по-късно, през 1856 г., службата изчислява височината – 8839 метра, или 29 000 фута, но излиза с официални данни за височина на върха 8840 метра (29 002 фута). Причината за добавката е избягване на съмнение, че кръглата стойност във футовете не е вярна. Използвани са теодолити с голямо увеличение, с възможност да се установят точки на разстояние над 200 км. Самият връх Еверест е измерен от разстояние 170 км, лично от тогавашният директор на Индийската топографска служба Ендрю Уо, приемник на Джордж Еверест. Именно тогава той предлага предполагаемия най-висок връх в света да носи името на бележития британски геодезист.
С течение на годините следват измервания от различни служби, съответно с различни резултати, по-интересни от които са няколко. През 1950 г., с помощта на теодолити, индийски топографи получават резултат 8848 метра (29028 фута), а 25 години по-късно, през 1975 г., китайска експедиция определя върха на 8848,13 метра. Първото по-прецизно измерване на височината е през 1993 г., по крупна международна програма Ev-K2-CNR, с участието на специалисти от Китай, Непал, Италия, Швейцария. В екипа са проф. Ардито Десио от Обсерваторията Ev-K2-CNR, проф. Джорджо Порети от Университета в Триест, проф. Клаудио Марчесини от Университета в Удине, проф. Джън Йонг Чен от NBSM- Пекин, Риши Шах – секретар на RONAST, Катманду. Използвана е GPS апаратура (Leica System 200), а резултатът е 8846 метра над нивото на Индийския океан. В геодезическите измервания са включени алпинисти, които изкачват връх Еверест, екипирани с GPS приемник, както и призмени отражатели за точно определяне на разстояния от 6 точки, разположени в съседните масиви. Разстоянията са определени с далекомери ME5000 на Kern и Distomat Т2000 на Leica.
През 1998 г. американска експедиция изчислява, отново с GPS, височина 8850 метра, но данните не са признати официално.
Държавното управление по геодезия и картография на Китай обявява по-точни изчисления за върха от измервания през май 2005, като скалната височината е 8844.43 м, ± 21 см.
От 8 април 2010 г. официалната височина на Еверест се определя на 8848 над морското равнище. Разликата се получава заради наличието на снежна шапка.
Макар връх Еверест да не е най-трудният в техническо отношение осемхилядник, той си остава фактическия Покрив на света, привлекателна сила за голям брой алпинисти и всякакви ентусиазирани пътешественици. Според официалната статистика до 2007 г. върхът е изкачен успешно 3679 пъти, от 2436 човека, а към момента броят им е около 5000. В национален аспект българското присъствие там се представлява от 12 българи, включително две жени. Трима са незавърналите се от върха. Една сериозна пречка за слабото българско присъствие е високата цена за разрешителното, което трябва да се издаде преди опитите за изкачване на върха, а то достига до над 20 000 долара.
Остава надеждата, че в следващите геодезически изследвания на най-високия земен връх ще има участие на български геодезисти, които неведнъж са показвали своите способности, професионализъм и безкраен ентусиазъм в различни нестандартни приложения на професията.
С такива и подобни мисли завършихме успешно пътуването си из Великата планина, което просто означава, че не казахме „сбогом“ на върховете, а само едно „довиждане“.
Напълно основателно геодезическото съсловие може да се гордее, че най-високият връх на планетата, Еверест, носи името на човек от престижната професия ГЕОДЕЗИСТ!
