Венета Коцева
На 5 май 2016 г. след кратко боледуване ни напусна писателят геодезист инж. Младен Денев.
Истинското име на писателя Младен Денев е Деню Жеков Денев, а „Младен” е неговият псевдоним, с който става известен повече от 50 години. Роден е на 20 януари 1931 г. в с. Самуилово, до Чирпан. Тази година тържествено беше отбелязан неговият 85-и рожден ден!
По образование Младен Денев е инженер-геодезист, а по професия – писател, редактор и драматург. Още от далечната 1963 г., когато е 32-годишен, започва активно да пише и да публикува разкази, повести и новели за деца и възрастни, сред тях има и криминални, и научно-фантастични.
Съпруг е на известната наша писателка Лиляна Михайлова (1939 – 2010 г.) Тя е авторката на повестта „Отвори, аз съм” с филмовата версия „Най-добрият човек, когото познавам”, 1973 г. и на сериала „Дом за нашите деца” (1987-1990 г.), с който тя ще бъде запомнена заедно със съпруга си и от по-новите поколения. Тя е авторка на романа „Грехът на Малтица”, дал сценарий за едноименния филм, и на повестта „Корабът”.
Младен Денев е завършил средното Строително-техническо училище в гр. Стара Загора. Военната му служба е преминала в артилерийска школа, където е служил 4 години и е станал офицер. Следва във Висшия инженерно-строителен институт в гр. София, където завършва „Геодезия, фотограметрия и картография”. След дипломирането си работи като инженер-геодезист в Перник. След няколко години става редактор в издателство „Народна младеж“, а по-късно – драматург в Пернишкия театър. Бил е член на Съюза на българските писатели. Публикувал е свои разкази в редица периодични издания. Има издадени няколко сборника с разкази. Първата му книга е озаглавена „Синя ръж” (1963 г.).
Най-известните книги на Младен Денев са „Припеци” (1964 г.), „Етажи” (1971 г.), „Да чакаш нещо” (1981 г.).
Младен Денев цял живот пишеше за нещата от живота и за хората, които познаваше много добре. Той не беше многословен, а по-скоро лаконичен в изказа си. Както пише за него в рубриката „Литературен свят” бр. 75 / юли 2015 г. Теодор Иванов: „Много често в произведенията му, на места с едно-две изречения, понякога дори само с една дума, той успява да изкаже толкова много и то така, както може да го направи само живият живот.”
Семейството му дари апартамента си в Перник на общината, с условието в него да живеят ученици отличници, които нямат родители.
Младен Денев беше до края на дните си близък приятел на геодезията и на много наши изтъкнати геодезисти, повечето от които са негови състуденти. Те го канеха на много от геодезическите срещи и научни прояви – на Деня на европейския геодезист в Музея „Земята и хората”, на 100-годишнината от рождението на известния наш геофизик и сеизмик проф. Иван-Асен Петков във Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” и др.
Да го почетем и да прочетем отново написаното от него!
Незабравими цитати
„Мисля, че всички хора обичат да разчитат задраскани думи, особено ако тези думи са в писмо. Тъкмо затова, когато искам да кажа нещо важно в писмата си, аз непременно го задрасквам…“
„Бетонът е като човек – от студеното измръзва и се троши.“
„Когато искаше да не се усеща сам, селянинът обичаше да оглежда предметите край себе си и да си представя колко хора са се докосвали до тях. Веднъж в къщи, докато лежеше в кревата и се преструваше на заспал, можа да направи сметка, че само до простата им маса се бяха докосвали повече от 18 души. Като се почне от секача в гората и се стигне до оня човек, дето му я беше продал в магазина.“
„Земята е голямо нещо. През април земята на млада невеста ми прилича. Пускаш различни семена в браздите й, а пък тя ти ги връща на цветове… Аз много обичам да посея нещо и да накарам земята да ми дава сетне цветове – жълти, червени и всякакви…“
„Винаги съм си мислел, че част от характера на човека може да се разгадае по това, как брои на пръсти. Лично аз предпочитам да си имам работа с хора, които при броене изправят пръстите си, а не като ги свиват.“
И няколко откъса
„Синя ръж“
„Конят стигна върха на могилата и спря. Димитър усети с коленете си как по топлите му хълбоци пробягаха тръпки, сякаш животното се канеше да нагази вода. Димитър вдигна глава. Долу, безкрайна и синя като море – се полюшваше ръжта. Той още не беше виждал морето, но я оприличи на него. Сега за пръв път видя, че сутрин ръжта е синя. Мъхестите й стъбла сякаш бяха оплели нощта в себе си и не я пущаха да се откъсне.“
„Фьон“
„Тоя непознат вятър можеше да обърка всичко. Още преди да се смъкне от балкана, където всъщност се раждаше, още преди да поеме над Дунава, времето омекваше някак особено, над отмалялата земя затрептяваше омара, а шофьорите от бетонния център започваха лудо да гонят изкаляните си самосвали. Този вятър се наричаше фьон. Неговата измамна сила караше възрастните да се усещат млади, а младите – възрастни…“
„Сам“
„От него ден нататък аз се прехвърлих в бабиното легло и сигурно затова не можах да порасна като другите. Тая работа скоро я прочетох в една книжка. Ако възрастен човек спял с дете, той поемал неговите сили и не му позволявал да расте. Може и да е вярно, може и да не е вярно, но така пишеше в книжката.“
