Борислав Александров обича пътешествията и е зареден с приключенски дух. Съвсем наскоро само за една година изминава повече от 100 000 км по въздуха, 20 000 км по пътищата на 25 държави от 5 континента и повече от 2 000 км по море. Достига за трети път до Антарктида. (alexandrov_b@abv.bg)
Най-подходящото място човек да се замисли за границите в Европейския съюз е да премине няколко такива извън него. Например да отиде от Сирия в Йордания или още по-интересно – да влезе в Ливан. Бих изключил коментара за бързината на обслужване по напълно разбираеми причини, но и самата технология е много различна. Принципно човек трябва да си предвиди ресурс от време за оформяне на документите, заплащане на такси, обмяна на валута. Там никой не бърза, ама хич!
На влизане в Йордания
В това пътешествие се впуснахме с още един геодезист, готов на всякакви изненади и лишения, стига само да бъде в полза на емоцията и екзотичните преживявания. Двамата сме привърженици на идеята, че каквото види човек, само то ще му остане и така се озовахме в един среднокомфортен автобус, който трябваше да ни отведе от Дамаск до столицата на Йордания – Аман. Естествено настроението е приповдигнато, ще се опитаме да достигнем почти до залива Акаба на Червено море и до едно от чудесата на света – Петра, пресичайки арабската пустиня.
Сирийската граница
В Йордания
Преминаването на границата с Йордания започва с процедурите по излизането от Сирия. Събират се паспортите, отнасят се от някой служител незнайно къде, като той обикновено е мълчалив и с достолепен вид на герой от филм. За да напусне страната човек трябва да плати една сума, която така и не разбрах как се обосновава. В общи линии всичко става с опашки, шумотевица, арабски препирни или дори само шумни разговори. В някои случаи има чисто физически способи за придобиване на въпросните марки за излизане, без да има някакъв смисъл, ама на – блъскат се и викат, явно такъв им е маниерът. Нахалството го има в добре изразена форма.
След този епизод на преминаването от държава в държава се появяваме на входа на Йордания. Тук започва да се забелязва видима разлика, някак си е по-подредено, по-чисто, като че ли… А и служителите са по-официални, даже приветливи. И тук се плащат някакви пари за входна виза, като не се приема никаква друга валута освен йорданския динар, обменя се светкавично в близкото бюро, няма никакви компромиси, на ръка или по друг начин. Йорданският динар излезе малко по-скъп от еврото, което веднага ме накара да си мисля, че може би влизаме в страна с по-висок стандарт. Така се и оказа.
В общи линии цялата процедура по преминаването от Сирия в Йордания отне поне два часа, през които си говорихме доста за европейските граници и различния бит.
И въпреки всичко азиатската действителност винаги ме е увличала по неповторим и магнетичен начин със своята тайнственост, природа, аромати. Продължаваме за Аман.
Йордания е сравнително близка по територия до България – малко над 92 000 кв. км, а населението й е над 5 млн. души. Северната граница е със Сирия, на североизток е Ирак, следва Саудитска Арабия на изток и на юг е Израел и Западният бряг – на запад. Официалното наименование на страната е Хашемитско кралство Йордания – по името на управляващата страната династия на Хашемитите, произлизащи от племето Бану Хашим, от което племе е и основоположникът на исляма – пророкът Мохамед. Държавата заема източния бряг на река Йордан. Единственото пристанище на Йордания е в южния край на страната – в залива Акаба, който страната си дели с Израел, Египет и Саудитска Арабия. Йордания е дуалистична монархия, в която кралят разполага с цялата изпълнителна власт, а законодателната си дели с парламента.
Изгледи от Аман
Йордания е предимно населена от араби – йорданци, палестинци и иракчани. Освен тях има имигранти от Египет, Сирия и Ливан. Неарабската част от населението е малко повече от 2% и това са черкези, чеченци, арменци, които пазят традициите си, но са възприели йорданската култура. По време на събития в Ирак от последните години много християни намират временно или постоянно убежище в Йордания. Днес около 70% от населението на Йордания е градско, а по-малко от 6% от селското население са номади. 92% от мюсюлманите в страната са сунити. Макар официалният език да е арабски, а английският да няма такъв статут, той се използва навсякъде – и в администрацията, и в търговията.
Жителите на страната са подчертано любезни и гостоприемни, и въпреки относително светските настроения, контрастиращи с нашите разбирания за мюсюлманство, все пак чужденецът трябва да се съобразява с приетите правила на поведение в арабския свят. Никъде няма да видите да се употребява алкохол на улицата, забраните се спазват безпрекословно. Дори и за чуждестранните жени не е прието да ходят с прекалено оскъдни дрехи.
Тук златото е евтино, цената му е фиксирана, но изработката е скъпа. Много е актуална козметиката с различни соли от Мъртво море, продават се всякакви платове, тъкани килими, керамика. Интересни са бедуинските украшения от черно сребро.
Майското слънце в арабската пустиня още от рано сутринта подсказва какво ще поднесе на пътника в обедните часове. Влизаме в столицата Аман, където поне визуално сме освободени от гледката на пустинята, а оттам и не чувстваме чак толкова топлината. Градът е с над двумилионно население, а мюсюлмани и християни живеят по един спокоен и безконфликтен начин. Разположен на 19 хълма в северозападната част на Кралство Йордания, този колоритен град сега е политически и културен център на страната, и същевременно е сред най-древните постоянно населявани градове на света.
Още щом слязохме в Аман, се хвърлих смело в преговори с местните транспортни оператори, за да намерим превоз през пустинята до залива Акаба на Червено море. Един от арабите, който ни предложи да ни вози с колата си до там, ми допадна като визия и като усещане за сигурност в предстоящата сделка. Цената за двама изглеждаше прекалено голяма и аз опитах да замеся в пътуването двама испанци и един японец. Явно не бях убедителен в търсенето на съмишленици и в крайна сметка останахме само двамата българи. С последни усилия и цялата си изобретателност незнайно как успях да навия този арабин, чието име и сега помня – Ибрахим Замел, да ни вземе все пак, и то почти на половин цена. Явно се получи пазарлък и то – сполучлив. Там местните не обичат да правят сделки без пазарлъци. Нрави! Така или иначе потеглихме за Петра.
През пустинята
Не случайно запомних името на този безкрайно любезен, както се оказа по пътя, арабски гид. Докато пътувахме, започнахме да си говорим за най-различни неща, откъде сме, какво правим в Йордания и т.н. Ибрахим ми посочи жабката на колата и ми каза да извадя един голям бележник оттам. Думите му бяха: „Знам къде е България. Разхождал съм ваши сънародници веднъж из пустинята. Виж в този бележник техните впечатления!“ Той си имаше такава „Книга за похвали и оплаквания“, където туристите споделяха мнения за водача си на страниците й, всеки на своя си език. С огромен интерес разгледах този бележник, където бяха съхранени множество имена, добри думи, благодарности и адреси, на какви ли не езици от цял свят! Видях и българския текст, където се казваше, че Ибрахим е невероятен гид, много добър и почтен арабин. Усетих неудобство от мислите си, че имах много съмнения в началото, когато той ми поиска пари, за да зареди с бензин колата, преди да влезем в пустинята. Мина ми през ума по нашенски: „Ами сега ако ни вземе парите и ни зареже – иди си ги търси и се оплаквай на който щеш!“
С Ибрахим на път
До края на съвместното ни пътуване още на няколко пъти се изумих от отговорността на този човек към напълно непознати чужденци. Направих неволно сравнение с неговите колеги от района на летището в София, които превозват чужденци до центъра и помръкнах.
Хората в Йордания са любезни и гостоприемни. Облечени със задължителните ризи и платнени панталони, мнозина носят на главите си характерната кефия – бяла кърпа, която се среща в две разновидности: с червено каре за йорданските араби и с черно каре – за палестинците. В столицата е възприет европейският стил на обличане, усеща се и свободата на облеклото, докато в по-малките населени места този стил се приема като неуважение към традиционната култура и като цяло не се гледа с добро око на леките и небрежни дрехи. Особено за жените – нормално е те да бъдат с дълги традиционни рокли, а според бродериите и украшенията се съди за благосъстоянието на жената. Най-религиозните от тях оставят на показ единствено очите си и то зад дантелена материя. Не знам доколко е функционално като облекло, но явно някъде нравите са много силен фактор.
След почти 3-часово пътуване по безупречните шосета през пустинята пред нас се откри скалния силует на Петра! От жълто до червено – всички възможни нюанси на светлината си дават среща в общата картина! Вече е и достатъчно горещо, за да усещаме пустинята, не само визуално. Наоколо е пълно с туристи от цял свят и от какви ли не раси и народности. Усещането, че сме в този древен и невероятен град, приютил като естествен декор Харисън Форд и неговия герой от филма за Индиана Джоунс, ни кара да сме нетърпеливи при входа.
Плащаме си и се потапяме в една атмосфера на древност и безвремие, на различна култура, която по някакъв магнетичен начин непрекъснато напомня за себе си с едно нереално присъствие. Предлагат ни коне, за да извървим първоначалната част на града, където пътя се промушва между червеникави скали в тесен и повече от километър дълъг проход, под името Ес Сик. Решихме да вървим пеша, за да можем да попием максимално емоция от приказната феерия на светлини, сенки и форми. Над главите ни са надвиснали скали, високи повече от 80-90 метра, а между тях трудно могат да се разминат дори два файтона с туристи! Толкова е тесен Сик! Потокът от хора е сравнително интензивен, макар че денят преваля и повечето са в обратна посока – към изхода. А ние продължаваме напред, към сърцето на Каменния град.
Входа на Каменния град
Двуколки с туристи
А може и на езда
През Ес Сик
Петра в древността е била столица на царството на арабското племе набатеи. Те са от предислямския период, а много от запазените и до днес статуи описват техните богове и богини. Набатеите били майстори на камъка, като изсичали в скалите сградите и дори цяла водоснабдителна система, осигуряваща запаси от вода през цялата година. Нещо, изключително важно за град, построен на това пустинно място. Дори се срещат мнения, че набатеите са търгували с вода в пустинята.
Петра се намира в естествено укрепена планинска низина Уади Муса (долината на Моисей), намираща се на източния склон на Уади Араба. В тази долина е била пресечницата на пътищата към Газа, Бостра и Дамаск, Ейлат и Персийския залив. Някои руини свидетелстват за египетски поселища край Петра още от 18-ата династия (1550-1292 г. преди Христа). Според текстове от Стария завет районът на Петра е населен от хоритите, но учените спорят дали самият град е споменат в тази част на Библията. Според археолозите най-старите находки са от около VI век преди Христа. По време на древните гърци Петра възприема днешното си име – етимологично произхождащо от гръцката дума за камък. През 106 г. римският управник на Сирия Корнелиус Палма завзема Петра, но градът остава важен център на арабската част на Римската империя. През 363 г. силно земетресение разрушава много сгради и водопреносната мрежа. След началото на VII век тази част от Римската империя е завладяна от мюсюлманите. До Петра се намира известният като Джабал Харун (Планината на Арон) хълм. По време на първия кръстоносен поход градът е окупиран от Балдуин І от Йерусалимското царство и поселището остава в ръцете на франките до 1189 г.
Храмовете, гробниците, водни канали и резервоари, баните и култови съоръжения, обществените сгради и павираните улици, амфитеатърът за 4000 зрители – всичко е изсечено в необичайно розовите скали. Именно цветовото разнообразие на камъка и фантастичните форми на обработката му, заедно с играта на светлината от пустинното слънце създават неповторимо очарование и магнетичност на възприятията.
На места проходът е много тесен
Култови помещения
Напоителните канали
Няма да забравя как след един от многото завои на прохода пред очите ни се откри в цялата си прелест и величие символът на Петра – дворецът Казнех-ал-Фарун! Тази емблематична постройка, наречена „Хазната на фараона“ вероятно е била трезор на съкровището на фараона Рамзес III, скрито в урна на върха на фасадата. Легендата твърди, че местните стреляли по урната, за да се доберат до съкровището, но тя така и останала непокътната.
Най-интересният факт за двореца Казнех е, че той не е строен, а е дълбан в скалите. Това е най-изящната структура в Петра и може смело да бъде наречена архитектурен шедьовър, обозначаващ входа на древния град и съхранил се повече от две хилядолетия. От двеста години насам учени от различни университети в света се опитват да разгадаят историята на Казнех – кой е сътворил тази невероятна архитектура, защо я е построил сред пустинята, кой е успял да извърши величественото строителство? Археолозите са установили, че грандиозната композиция е построена не по традиционните начини, а е сечена отгоре надолу. Началото на работа е било на 39 метра височина с първоначално изравняване на скалата и то с най-прости инструменти, което си личи от неравностите по фасадата. Вторият етап бил вече финото изсичане на формите. Най-невероятно от всичко е, че не са допускали грешки в сеченето, детайлите трябвало да са съвършени, тъй като не можело да се върнат и да поправят грешките. Така постепенно, слизайки надолу с отнемане от скалата, се създала илюзията за падаща каменна завеса, която открива постепенно изящното творение на древните архитекти и каменоделци. Над него останала почти 130 метрова скала…
Един факт от строителството демонстрира гениалността на набатеите – използването на изсечения материал от постройките за построяване на колонадите в центъра на града. Така двореца Казнех-ал-Фарун е едновременно строителна площадка и кариера за добив на материал.
Пресъздаване на строежа
Поглед към Казнех-ал-Фарун отгоре
Древните строители показват уникални умения не само в изграждането на Казнех, но и в неговото запазване от природните стихии. Дългият и тесен проход Ес Сик, излизащ непосредствено срещу главния вход, е бил потенциален разрушител, имайки предвид, че самият той се е образувал от стихийно нахлуваща вода. За да бъде защитена постройката, набатеите прокопават отстрани тунел в скалите, през който водата да се отклонява и да не може да достигне до самата сграда. Тунелът пък е част от огромната водоснабдителна система на града. Съществен е изборът на мястото на града – център на водосборна област, а разумното отношение на жителите е осигурявало запазването на всяка капка вода, както и разпределянето й по най-правилния начин. Използвана е дъждовната вода и всички извори в района, които били старателно каптирани. Така градът не оставал никога без вода, дори и в най-горещите периоди. Инженерните способности на набатеите отпреди две хилядолетия и днес са повод за възхищение от съвременните специалисти.
Казнех-ал-Фарун
Основната зала отвътре
Вътрешните помещения на Казнех са изсечени дълбоко в розовия пясъчник и подсказват най-вероятното посвещение на сградата – на мъртвите. Според археолозите някои от статуите, както и местата за жертвоприношения говорят недвусмислено за това. За разлика от пищната фасада, главната зала в двореца е малко повече от 10 кв. м, висока 13 метра, отстрани с две малки помещения. Трудно можем да си представим как са били дълбани тези помещения в тясното и тъмно пространство, изпълнено с толкова много прах. Твърди се, че от вътрешността на Казнех набатеите са изнесли почти 6000 кубични метра скален материал. Гениалността на древните конструктори е гарантирала, че при такива размери на вътрешните зали не може да се стигне до срутване на уникалната постройка.
Предназначението на този дворец остава загадка чак до 2003 г., когато при разкопки пред фасадата се откриват четири погребални камери, в които са намерени костите на 11 души, между които вероятно и на могъщ владетел от онова време. Всъщност Казнех-ал-Фарун се оказва мавзолей с крипта в основите си. Археологическите изследвания сочат за поръчител на този грандиозен античен проект Аретас IV, най-благополучния владетел на набатейците, живял в началото на I век от н.е. Това е и апогея на могъществото на изчезналата цивилизация, разцвета на най-преуспелия народ в арабската пустиня.
Главната улица с останал паваж
Административни сгради
Колонадата в центъра на града
Днес Петра е една от най-посещаваните туристически дестинации в световен мащаб. Всеки ден тук се стичат хиляди туристи, които успяват да се потопят в атмосферата на все още неизследвания напълно античен град. Макар и застрашен от ерозията, неподходящите методи за реставрация на древните сгради и големия брой туристи, градът продължава да привлича вниманието на режисьори като естествен декор за големи продукции: „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“, „Хиляда и една нощ“ и др.
Така видях Петра и се опитах да разкажа за нея.
А една арабска поговорка гласи: Ако си направил добро – скрий, ако си видял добро – разкажи!
