Пионерни приложения на картографски и геодезически продукти за целите на статистиката в България през 1897 г

Доц. д-р инж. Венета Коцева

Въведение

В края на ХІХ и началото на ХХ век картографирането на статистическите данни, както и представянето им с различни видове диаграми се е наричало „геометрическа статистика“ или „графическа статистика“. Издаденият през 1897 г. уникален „Статистически сборник на Княжество България“ [1] е съставен от капитан И. Атанасов. Този пионерен труд съдържа цветни топографски карти на пограничните райони на Княжеството и цветни картограми с различни статистически данни, събрани по време на преброяването, извършено на 01.01.1893 г. в обхвата на тогавашните окръзи и околии на Княжеството. В него са пионерните приложения на български картографски и геодезически продукти, използвани едновременно за целите на статистическите и географските изследвания. Те са уникално научно-приложно дело на Статистическо-топографическото отделение и на Картографическия институт при Генералния щаб на армията към Министерството на войната.            В „Предговора“ на сборника капитан Атанасов уточнява, че работата по изготвяне на сборника е почнала в началото на 1891 г. завършила в края на 1896 г., т.е. той е резултат на един сериозен 6-годишен труд. Изказана е благодарност на тогавашния Директор на Статистическото бюро г-н Тодор Иванчов [4].

Кой е г-н Тодор Иванчов

Тодор Иванчов е голям български политик от Либералната партия, роден във Велико Търново през 1858 г. Завършил е Роберт колеж в Цариград през 1875 г., учи 3 години медицина в Монпелие, а след Освобождението на България от турско владичество през 1878 г. връща в родината. Бил е учител в Дряново (1878-1879 г.), директор на педагогическото училище в Кюстендил (1880-1883 г.), а след 1883 г. – директор на Статистическото бюро в София. Има огромни заслуги за организиране на статистическата служба в България, бил е постоянен член на Международния статистически комитет в Санкт Петербург (1897 г.) и член на Парижкото статистическо дружество. Тодор Иванчов е премиер в две последователни правителства – 19-то и 20-то – от 13.01.1899 г. до 25.01.1901 г., като в 19-то е бил и министър на външните работи и вероизповеданията, а в 20-то – и министър на финансите. Бил е народен представител в третото Велико народно събрание (1886-1887 г.), в петото (1887-1889 г.) и в десетото (1889-1900 г.) обикновено народно събрание. През периода 1884-1905 г. е редактирал в. „Търновска конституция“ и в. „Народни права“. Бил е министър на народното просвещение в три правителства – 12-то, 13-то и 18-то, съответно на Васил Радославов (1886-1887 г.) и на Димитър Греков (1899 г.). Като министър на финансите е възстановил натуралния десятък. Като министър на народното просвещение през 1899 г. въвежда първия официален правопис на българския език, известен днес с името Иванчевски. Умира през декември 1905 г. в Париж на 47 г.

Трудът „Статистически сборник на Княжество България“ е подготвен за нуждите на армията и офицерите. Книгата не е просто „сборник на разни статистически сведения за Княжеството“, а съдържа цветни топографски карти на пограничните райони на Княжество България, както и цветни картограми, представящи различните видове  статистически данни, събрани по време на  преброяването от 1893 г.

Княжество България – устройство, територия и държавни граници през 1897 г.

Кратките описания на държавното устройство, територията, държавните граници и народонаселението според преброяването на 01.01.1893 г., дадени по-долу, са наложителни. Целта е да се разбере по-лесно геодезическата информация за снимачните полигони и изобразяването на ситуацията и релефа върху топографските карти на пограничните райони на Княжество България. От друга страна, тези описания са необходими, за да се улесни възприемането на картираната статистическа информация. През 1897 г. България е била конституционна монархия, наследствена по права низходяща мъжка линия, с народно представителство според „Конституцията на Българското Княжество“, гласувана и приета на 16.04.1879 г. във Велико Търново.

През 1897 г. Княжество България е било разделено административно на 22 окръга, 85 околии и 1858 общини, от които 78 градски и 1780 селски общини. Картирането на различните статистически параметри е по окръзи и околии. В сборника са детайлно описани географското положение, видът, държавните граници и площта (тогава наричана пространство) на Княжество България. България се е простирала между 44⁰12`30″ (устието на р. Тимок в р. Дунав) и 41<sup>0</sup>37`30″ (в централната част на Западните Родопи до гр. Чепеларе и с. Хвойна – Рупчоска околия –  ) северна ширина и между 46⁰16`31″ (Черноморския бряг до Шабленското езеро) и 39<sup>0</sup>52`33″ (планински връх Патарица, където се съединяват трите граници: българската, сръбската и турската) източна дължина спрямо о. Феро (един от Канарските острови). Страната тогава е обхващала 2⁰35` по ширина и 6<sup>0</sup>24` по дължина, вследствие на което е била оприличавана на един правоъгълник, намиращ се между 44 и 42 паралел и между 40 и 46 меридиан спрямо о. Феро.

През 1897 г. България е граничила: на север с Румъния, на изток – с Черно море; на юг – с Турция и на запад – със Сърбия. Пограничните линии са били установени съгласно акта на Европейската делимитационна комисия от 1879 г. и протоколите на Българо-румънската комисия от 1886 г. Точките от границата са били базисни, съединителни, второстепенни и др. Те са описани с разстоянията между точките, измерени в метри с точност до 1 см, и с ъглите, образувани от входящото и изходящото направление на пограничната линия в точките, измерени в старо градусно деление – ъглови градуси, минути и секунди. Черноморската граница на България е била с дължина от 300 км. Тя е започвала от точка, разположена южно от Мангалия, до точка в Атлиманския залив, откъдето пък е започвала турско-българската граница с дължина от 760 км според Рапорта от 1880 г. на областния инженер Михаилович до Директора на обществените сгради в бившата Източна Румелия. Западната граница между България и Сърбия е била с дължина от 320 км, започвала е от вр. Патарица, върви от юг на север до Брегово. През 1897 г. Княжество България не е граничело с Гърция.

Общо границите на Княжеството са с дължина от 1980 км. На всеки 1 км граница се е полагало по 48 кв. км площ, а само по морската ни граница – по 320 кв. км площ на всеки 1 км от брега на Черно море, т.н. сега шелфова зона. Тези факти са имали значение от гледна точка на активното влияние на България върху съседните държави (господарства) и за пасивната отбрана на страната. Колкото по-дълги са били границите на една държава, колкото по-извито е било тяхното очертание и колкото те са били по-лесно проходими, толкова повече те са били удобни за развитието на активното влияние на Княжеството България върху съседните държави и, обратното, толкова те са били по-затруднени за пасивната му отбрана. Тези общи положения са се отнасяли и за сухопътните, и за морските граници на България и на Балканските страни преди 114 години.

В сборника са направени подробни орографски и хидрографски обзори на територията на Княжеството. Орографският преглед е фокусиран върху Рила, откъдето извират реките Марица, Места и Искър, върху Родопите, Витоша, Стара планина и Осоговската планина. Изработени са три разрези (напречни сечения) на територията на Княжество България:

• Разрез І – Западен разрез – Демир капия-София-Враца-Оряхово или от юг на север: Рила-Витоша-Софийско поле-Стара планина-Дунав-Румъния;
• Разрез ІІ – Среден разрез – Чепеларе-Пловдив-Сопот-Севлиево-Свищов или от юг на север: Родопите-Пловдивско поле-Стара планина-Дунавска равнина-Дунав-Румъния;
• Разрез ІІІ – Източен разрез – Мустафа паша-Кавакли (Тополовград)-Шумен-Силистра или от юг на север: Турция-Одринско поле-Сакар-Ямболско поле-Странджа-р. Камчия-р.Тича-Шуменско плато-Делиорман.

От трите разреза, показани на Фиг. 1, се получава бърза и вярна нагледна представа за силуетите на релефа на Княжество България в три основни негови сечения.

Фиг. 1. Три разрези (напречни сечения) на територията на Княжество България през 1897 г.

Хидрографският преглед в сборника е включвал два басейна: Черноморски и Егейски (Беломорски). Княжеството се е разделяло в хидрографско отношение на две области: Черноморска и Беломорска. От своя страна Черноморската област е била разделена на 6 участъци:

            – от румънската граница до устието на Батовската река;

            – от устието на Батовската река до Варна;

            – от Варна до устието на р. Камчия;

            – от устието на р. Камчия до с. Свети Влас;

            – от с. Свети Влас до Ченге-Скеля;

            – от Ченге-Скеля до турската граница.

В климатично отношение Княжеството е било разделено на 4 пояса: Крайдунавски – Северна България; Тракийски пояс; Планински пояс и Черноморски пояс. Княжество България е имало площ през 1889 г. преди влизането в сила на ЗАД през 1889 г. в кв. км, както следва:

• Северна България – 62 139,9;
• Южна България – 33 564,6
• Всичко – 95 704,5.

Картиране на държавните граници

Първата карта на Княжество България е издадена в резултат на извършени геодезически и топографски работи от Руския генерален щаб след Руско-турската освободителна война през 1877-78 г. Има топографско измерване на инж. Т. И. Каракашев, който по-късно, през 1909 г., става главен инспектор при Дирекцията на железниците. Това измерване е публикувано около 1894 г. в книгата „Сборник за народни умотворения и пр. и пр.“, издадена от Министерството на народното просвещение, а също и в „Българский алманах“ от 1892 г.

Има и друго геодезическо измерване, изпълнено от Щаба на армията при Военното министерство през 1890 г., т.е. след вотирането на Закона за административното деление (ЗАД) на Княжеството, приет през м. декември 1889 г. Последното топографско измерване е направено от официално учреждение, в което е имало специално отделение – Статистическо-топографическо, създадено през 1895 г. и занимаващо се с геодезическо-измерителни и други топографски работи. Това измерване е изпълнено въз основа на една и съща карта за двете Българии – Северна и Южна, при това след издаването на ЗАД. Това топографско измерване е било с по-голяма достоверност и точност от измерванията на инж. Каракашев [5].

Картирането на държавните граници в сборника с трите съседни държави на Княжеството – Румъния, Турция и Сърбия и с Черно море е извършено след развитието на полигони, един от които е представен на Фиг. 2 в мащаб 1:300 000. Топографските карти на пограничните зони са в същия мащаб на Фиг. 2-б и Фиг. 3. На тях са представени:

• със степенувани условни знаци – черни кръгчета с различни радиуси, и с наименования населените места;
• с линеен условен знак – точков черен контур – пограничната линия;
• с линеен условен знак – непрекъсната черна линия – пътищата;
• с линеен условен знак – релефът е изобразен с кафяви хоризонтали, но без оцифряване на котите им;
• с линеен условен знак – синя линия – хидрографските обекти: реките, езерата, блатата и Черно море, при което има и зарисовка със сини линии към вътрешността му.

Фиг. 2. а) Част от геодезическия полигон и б) Част от топографската карта в М 1:300000 на пограничната зона в Добруджа между България и Румъния

Фиг. 3. Част от топографската карта в М 1:300 000 на пограничната зона, опираща до Черно море, между България и Турция

Прави впечатление високото полиграфично качество на изработените карти, при това с няколко цвята, което е голямо постижение за печатната техника  през далечната 1897 г. Картите са оформени като отделни приложения, на качествена хартия, с различни размери в зависимост от ситуациите на отделните гранични зони, като са нагънати и са изведени извън текстовата част на сборника. С нарочен условен знак на всяка от картите е изобразена северната посока, като е спазено правилото за надписването на населените места с ориентация на север. Има доста турски имена на градове: Кеманлар (Исперих), Балбунар (Кубрат), Ак-Кадънлар (Дулово), Курт-Бунар (Тервел), Каваклий (Тополовград), Къзъл-Агач (Елхово), Търново-Сеймен (Симеоновград, гр. Марица), Хаджи Елес (Борисовград, Първомай), Ески-Джумая (Търговище), Осман-Пазар (Омуртаг), Орхание (Ботевград) и още повече турски имена на села. Шрифтовете на надписите и тук изпълняват ролята на картографски знаци, като се характеризират някои качествени и количествени особености на обектите, към които се отнасят. Подобно на самите картографски знаци, шрифтовете, използвани върху разрезите, полигоните и топографските карти, представени частично на Фиг. 1, 2 и 3, се различават по: форма (рисунък, вид на шрифта); размер (височина на буквите); ориентация (прав или наклонен шрифт); структура (съотношение на дебелината на основните и съединителните елементи на буквите); в зависимост от използването на главни и малки букви. Шрифтовете са само черни, без растерово възпроизвеждане на надписите и без изменение на ширината на вътрешно-буквения просвет. Разположението на надписите отразява адекватно закономерността в разположението на съответните обекти в природата, например различията в гъстотата на населените места върху територията на Княжество България.

Продължението в следващия брой