Борислав Александров работи в катедра „Висша геодезия“ на УАСГ от 1989 г., където преподава по няколко предмета. В биографията му има доста любопитни факти – бил е над 10 години спасител в Планинската служба, има три рейса като стажант-помощник капитан с Български морски флот, участвал е в три експедиции до Антарктида и си пада по авиационни спортове.
Колесникът на луксозния сингапурски ербъс уверено се плъзна по пистата на летище Окланд след повече от десетчасова раздяла със Земята, чак от летище Чанги в Сингапур. Някак неусетно се озовахме като че ли в бъдещето… Чак когато си сверих часовника с местното време, започнах частично да осъзнавам колко напред сме се пренесли във времето – цели 11 часа! Изглежда като на филм… Последва прекъсване на мислите, осигурено от граничните служби на Нова Зеландия, за които категорично може да се каже, че колкото са любезни като хора, толкова са и педантични при изпълнение на задълженията си. Влизането в тази далечна островна държава става след доста обстойни проверки на хората и техния багаж. И ако някой си е решил да побългари обстановката с някоя и друга луканка или подобен наш специалитет, то най-малкото, което може да види, е как деликатесът изчезва в някаква кофа. Най-малкото. По-сериозното е глобичка от няколкостотин техни долара. А и затворът не е изключен като наказание. Проверката е изключително стриктна. Просто новозеландците не позволяват да се внасят никакви храни с цел опазване на уникалната им природа.
Нос Рейна
Пътуваме с Данчо, колега от катедрата, който попада по някакъв неясен принцип във водовъртежа на някаква подробна проверка. После разказва, че проверяват не само багажа. Разпитват подробно за всичко, което сметнат, че ги интересува – цел на посещението, ако е туризъм – за маршрута: имате ли познати хора, отивате ли на някакъв адрес, колко време ще останете и т.н. След повече от половин час той се появява в залата на пристигащите.
Проверките отминават и изведнъж се оказваш на паркинга на летището в най-големия новозеландски град – Окланд. Най-големият техен град, ама и много голям като град въобще – над 1100 кв. километра! Не според общите разбирания – многомилионен, не. Просто голям.
Но е редно първо да се запознаем в най-общи линии с Нова Зеландия. Първото, което ми идва наум за нея е, че е много далече от България. Много. Толкова, че за нас българите по-далечна държава няма. Ако си представим една линия от там до центъра на земното кълбо, то нейното продължение ще се покаже някъде около Балканския полуостров. Точно диаметрално се пада. Данчо си спомни как съм му отговорил преди време на въпроса защо предлагам да отидем до там. Бях позабравил, но ме подсети – отговорът ми беше: „Защото е най-далече от тук! По-далече е Антарктика! След това е Луната“. Оказа се вярно.
Нова Зеландия се състои основно от два големи острова – Северен и Южен, разделени помежду си с Пролива на Кук. По площ надвишава страната ни два и половина пъти, но по население е малко повече от половин България. И като се има предвид че близо 2 милиона души живеят в два от градовете – столицата Уелингтън и Окланд, то може да си представи човек за каква населеност става въпрос.
Дали защото сме много отдалечени географски, или по други причини – не знам, но явно ни е предстояло да видим такива чудеса, които тук ще ни изглеждат от невъзможно-нереални до несмилаеми за изстрадалата нашенска душица.
И все пак, от време на време, през краткото ни пътешествие в този далечен Рай на Земята ние сравнявахме мястото, от което сме дошли с мястото, в което сме попаднали, може би мечтаейки… И в този дух задължително трябва да се отбележи, че тези географски ширини, над и под Екватора имат всичко онова, което Природата е могла да сътвори.
Но нека се върнем на паркинга, откъдето потегляме на север, към един по-неизвестен, но както се оказа – прекрасен малък новозеландски град – Уангарей. Като начало до там ще ни вози местен човек, което е много добре, предвид че цялото движение е решило и то да се обърне на обратно, а горкият европеец, докато свикне, все се опитва да се мушне в насрещното. Макар и още позамаяни от 24-часовия престой във въздуха, успяваме бързо да усетим красотата на това невероятно кътче на света.
Пътуваме няколко часа през пейзажи и картини, за които първата ми асоциация е зелено! Такъв зелен цвят, какъвто окото най-много харесва. И картината се плъзга така хармонично и недрусащо пред погледа, че започвам да осъзнавам една по една разликите със страната ни, ненатрапчиво, но убедително и завладяващо. Движим се по обикновен междуградски път, който смайва с няколко неща. Дупките не съществуват като явление там, но по-невероятно е вписването на пътя в общия пейзаж. Той спазва формите на хълмистия район, който прекосяваме. Избегнати са, доколкото е възможно, всякакви съоръжения, тунели (те май имат само един такъв) и пътят криволичи със завойчетата си точно като в приказките. След около 200 километра спираме в Уангарей, откъдето ще продължим още по на север, там където си дават среща Тихият и Индийският океан, но ние вече сами, без шофьор. Правим малко тренировка за кормуване „по английски“ и потегляме.
Данчо като по майстор шофьор ще ни представя по шосетата, а аз ще се вживея в ролята на навигатор – в напълно непозната държава, в южното полукълбо, с ляво движение и т.н. Не бяхме минали и петдесетина километра и аз се сещам, че не взехме документите на колата! А сега разправяй се с полиция, с чужда кола, I чужденци. Обаждаме се на предвидливо записания телефон за помощ и тук последва първото ми изразено новозеландско вцепенение… След искрен смях на собственика на возилото разбираме каква е истината. Автомобилите тук нямат талони както у нас, а само стикер за техническа годност, залепен на предното стъкло! Тоест щом е минала през годишния технически контрол, може да пътува спокойно по пътищата и толкоз! Никой не те пита дали си я откраднал…
Пътят продължи да се вие сред прекрасната природа, пресичайки хълмчета, пасища, рекички, странни горски видове. Почти навсякъде се вижда огромен брой крави и овце, оставени напълно свободни да живеят и пасат, оградени единствено от паянтова ограда от бодлива тел. Животните нямат обори, стоят си на открито, там се раждат и там преживяват, лишени от каквито и да е врагове! Представям си как на едно пасище у нас са оставени 2-3 хиляди овце, без да ги пази някой, и вечерта броят им си е същият! Не е по силите на моето мислене…
Силно впечатление ни направи, че в продължение на десетки и стотици километри не се вижда нито едно боклуче. Имам предвид нито едно, никакво. Тревожно усетих липсата на разхвърляните найлонови пликчета и празни бутилки от бира… А тук дори и хартийки не се срещат. Малко по-късно видяхме една и спряхме да я снимаме..Веднага заподозрях, че са минали чужденци преди нас.
Пътните знаци в тази държава определено са многократно по-малко, но пък им вършат, мисля си, значително повече работа. Например, често се вижда табела, указваща, че след няколкостотин метра пътят ще позволи изпреварване в допълнителна лента. Просто и ясно. За да не се предизвикват излишни рискове. Почти всички мостчета на пътя са еднолентови, колите се изчакват, но никъде не се вижда задръстване, нерви или нещо познато. От друга страна всичките правила и знаци се спазват по непознат на българина начин. И, забележете, спазват се от всеки!
Гигантски дървета в Уайпуа
Паркът Уайпуа
Решаваме да се движим по източното крайбрежие до достигане на най-северната точка – нос Рейна. Пътят ни превежда през едно невероятно крайбрежно кътче – „Заливът на островите“, отсича навигаторът. Районът е изпълнен с курортни селища, много хотели и много хора! И сега се замислям, че май трябваше да си направим резервация по интернет, иначе няма къде да се нощува. А вечерта наближава и алтернативите ни не са много. Но отново било време да облещим очи на поредното българо-новозеландско различие… Организацията на туристическата дейност в тази държава мисля, че може да се нарече с чиста съвест съвършена! И ето защо: указателни табели във всяко градче или курорт те завеждат до туристическата информация, където по непривично за нас любезен начин персоналът се опитва да реши проблема. И това става като ти предложат различни варианти за нощувка – най-различни брошури и диплянки, от които си избираш съобразно възможностите си и дали ти харесва на снимката даденият хотел. Следва телефонен разговор с оператора от въпросния хотел и след малко вече собственикът те чака пред него и те посреща. В общи линии почти винаги безпроблемно си намирахме място за спане, и то на добра цена. Най-подходящи за нас се оказаха мотелите. Колата спира до постройката и си в стаята. Делеше ни един огромен френски прозорец, от който се виждаше океанът. Всичко е напълно оборудвано, така че човек да си готви, ако иска, а ако не иска – да яде по ресторанти. При перфектни условия цената не надвишаваше 10 евро на човек. Единственият по-скъп случай (около 15 евро) включваше мезонет с джакузи и каквото още се сеща човек.
По-разумният начин се оказа купуването на храна от магазини на едро и доприготвянето й, защото в полупразните ресторанти цените се оказаха неподходящи за обикновени българи. Една скромна вечеря излизаше не по-малко от 10-15 евро – пари, които спокойно щяха да влязат в по-разумна употреба. В Нова Зеландия има една интересна верига за хранене, която впечатлява с ниските си цени, явява се нещо традиционно за тях – заведенията с името „Fish’n’Chips“. Там за 3 и половина евро се сервира едно парче риба хек с доста внушителни размери и пържени картофи като за малка детска градина. И всичко увито в хартия, като за вкъщи. Всички сядат, хапват си с пръсти, без чинии, без прибори, но пък за сметка на това ми се видя безкрайно вкусно!
Перлата на този чуден океански залив се казва Паихия. Курортът предлага невероятно много и различни по вид атракции от морски и въздушен характер, яхти, скоростни моторници, водни ски, леководолазни забавления, плуване с делфини, вертолети и бог знае още какво! Ние специално решихме да видим каква скорост може да се развие с големите им моторници и се качихме на една, която ни заведе далеч, при известната им атракция „Hole in the rock“. Вярно, че били доста бързи тия лодки. Убедихме се, че да глисираш с 80 км/ч е голямо удоволствие!
Малко по-късно установихме, че моторница под наем за един час излиза около 35 евро, но поне си се разхождаш сам между островите докъдето ти се иска. След 15 минутен курс за сигурност се отправихме сами в Тихи океан на борда на една такава моторница, за да видим отблизо красотата на този невероятен залив! Там със сигурност човек забравя за всичко, отдава се на емоцията и му се иска времето изведнъж да е спряло. Разбира се, краят идва бързо и отново сме на път, на север.
И той ни отвежда през уникалния парк Уайпуа – паркът на хилядолетните дървета каури.
Специално изградената дървена пътека води през тропическа джунгла и мочурища, като отстрани се редуват тези гигантски каури. От указателните табели (между другото нито една табела, никъде!, не беше счупена, надраскана, изкривена от учудващо мощна варварска ръка…), от табелите се разбираше, че височината на най-високото дърво (на Бога на горите – Тане Махута) достига 50 метра, обиколката – 15 метра, а обемът на едно дърво – до около 250 кубически метра дървесина! По-старите достигали възраст 1500 години!
Стигаме до най-северната точка на Северния остров, в областта Нортланд, а именно – нос Рейна. Тук се срещат (или се разделят!) Тихият океан и Индийският. Гледката е поразителна, а като си представя, че виждам в този момент едновременно и двата океана – се захласвам съвсем. Сигурно ако си прекосил целия Пасифик и това е първата земя пред очите, може би само тогава ще си по-смаян! Духа силен, пронизващ вятър, от който няма къде да се скрие човек. Там, където два океана се „наддухват“, не би следвало да има завет! Студено е, макар че в Северното полукълбо на тази ширина се намира централната част на Тунис…
На носа е построен и най-северният новозеландски фар, който стои като ням свидетел на кой знае какви надежди и събития, разигравали се наоколо. Той, като че ли намигайки, казва ‘Тук започва Нова Зеландия“. До него има стълб с указателни табели, показващи разстоянията до различни точки от света – до Екватора, до Южния полюс. България не фигурира.
В новозеландската история, първозаселниците тук – маорите, вярвали, че душите на умрелите напускат света, отпътувайки към родния си остров Хауа-ики. Нос Рейна (Рейна означавал подземен свят) бил изходната точка към подземния свят на душите. Какъв контраст – едни скали, които са били отправна точка за вечността, същевременно са спасение за други.
Дойде време да потегляме на юг, защото установихме, че губим представа за дните, а има още твърде много неща за разглеждане. Този път поехме по западния бряг на острова – по така наречения „Ninety Miles Beach“ – един безкраен плаж с дължина 90 километра (всъщност 55 мили въпреки на името му), широк достатъчно да се разминават и самолети по него. Но вместо самолети, се оказа, че по него има доста движение! От едната страна са високи пясъчни дюни, а от другата – брега на Тасманово море, като пясъчната ивица изглежда залята с вода, а всъщност е измама за окото, и на всичкото отгоре по нея спокойно може да се движат коли, камиони, автобуси. Повозихме се и ние малко, де! Но не посмяхме да пътуваме до другия й изход, на около 50 километра, защото не знаехме кога идва приливът! А ако ни изненада на брега, ще трябва да се спасяваме без автомобила! Невероятно е като грандиозност на пространството!
В близост до тази естествена магистрала има едно райско кътче, оприличено и в името си на пещерна катедрала – Cathedral Cave. Пътеките, водещи към нея, предложиха на възприятията ми една колоритна гледка от рая… Забелязват се странни растения, тропически видове, цари непозната за мен тишина и спокойствие, на фона на която се надпяват невидими птици. Не се виждат никакви хора, единствено природата ни заобикаля със странни измерения…
Продължаваме движението си на юг, като от време на време се отделяме от крайбрежието. Така достигаме до един истински природен феномен на вулканичната дейност – районът на град Роторуа. Градче с шестдесетина хиляди души, което посреща новодошлия първо с тежката миризма на сяра и тук-там димящи кратерчета. В двата дни, които посветихме на този край, степента на наситеност на сярата във въздуха премина от почти ненатрапчива до трудно поносими за несвикнал човек концентрации. Историята на този град започва със заселването на маори от племето Арауа около най-голямото езеро в района, което впоследствие нарекли Роторуа – Второто езеро. В непосредствена близост е геотермалният парк Уакареуреу с едноименно маорско селище. Бяхме преведени между изригващите оттук и оттам гейзери и клокочеща кал от екскурзоводка-маорка. Трябва да се внимава при движението между тези врящи котли, тъй като информацията е, че температурата на парата е над 200 градуса!
Геотермалният парк Уакареуреу
Световно известна забележителност на Роторуа е минералният комплекс Polynesian Spa. И наистина рекламата ни призоваваше: „WORLD TOP 10 SPA“ – насладете се на топлите минерални бани и спа-терапии, гледайки езерото Роторуа. Посетихме комплекса от 26 минерални басейна, който беше разделен на четири зони – луксозни, за възрастни, частни и семейни басейни, разположени на брега на езерото.
След като си платихме билет на касата, влизането ни в зоната за възрастни беше съпроводено от изключително любезен и енергичен полинезиец, който и да ти е лош английският и да имаш затруднения с диалекта успява да направи всичко възможно за да се разберем. Най-напред нашият спа-гид се интересува от коя държава сме, после се опитва най-подробно да ни обясни за температурата, минерализацията, миризмата и произхода на водата във всичките басейнчета, след което изчезва за известно време. Завръща се с думите: „Вашата държава е най-известна с Христо Стоичков, Цар Борис, който Ви е покръстил и петвековното турско робство. Вие имате известни спортисти и сте много добри в бойните спортове“. След интересната баня и приятния човек се оказва, че изходът на Световния спа-център е вход в магазин за козметични продукти, съдържащи полезни вещества от врящите извори на Роторуа и екстракти от местни растения. Няма как, трябва да минеш през магазина, да похарчиш някой долар, да се изкушиш да си вземеш нещо за спомен или за подарък и за сетен път да се убедиш в новозеландската практичност, в тяхната невероятна способност да използват и опазват всичко, което имат.
Пред сградата на колегите
Продължаваме да навлизаме към централните райони на острова. Наистина се губи представа за времето, а някъде – и за пространството!
Предстоеше ни едно уникално преживяване – да влезнем в кратера на „наскоро“ изгаснал вулкан! Това се казва идея! Под „наскоро“ се има предвид от геоложка гледна точка, но все пак не е и много отдавна – вулканът е изгаснал преди около 120 години. С голямо вълнение се качихме на мощния джип, който щеше да ни отведе в близост до отвора на кратера, някъде малко над 1100 метра надморска височина. Близо 25 километра път, в началото асфалт, после черен път, а накрая и без път, стигнахме до една постройчица, кръстена страховито „Базов лагер на вулкана Таравера“! Джипът е дотам, после следва пешеходно изкачване около половин час и изведнъж човек се озовава пред зейналата паст на този огромен вулкан.
Обиколихме кратера по върховата му част до отсрещния склон, откъдето водачката пое стръмно надолу по сипея и след 400 метра спускане се озовахме на самото дъно. Там където преди 120 години не е било твърда земя, а втечнен огън. Изведнъж усещането става странно, най-вероятно защото долу е пълен завет и на човек му се струва, че е горещо, че под краката му все ще не се е успокоила стихията. Разбира се, поне докато бяхме вътре, нищо не се случи, не изригнахме! Но наистина, като че ли се губи представата за пространство и време… Странно е като погледнеш нагоре да виждаш небето силно ограничено от ръбовете на кратера. Изкатерихме се обратно и затворихме кръга на вулканската обиколка – GPS-ът ми показваше 4 километра!
А на нас ни оставаха още много по 4 километра за да видим и други невероятни неща.
На следващия ден пристигнахме на брега на най-голямото езеро в Нова Зеландия – Таупо. Преди 2000 години водата запълнила огромен кратер от 600 кв. км и се появило езерото. В непосредствена близост е и едноименният град.
От езерото Таупо води началото си най-дългата река в страната – Уайкато, която в горното си течение е много буйна и по особено величествен начин се устремява към водопада Хука – тясно пространство с бясно спускаща се вода, над която са направени мостчета за туристите. След като премине и през последното стъпало, водата се успокоява в малко езерце. Над яростните бързеи на реката често и много ниско прелитат вертолети с туристи, като човек се чуди дали стремежът на пилота не е да се разбие в разпенената вода, или поне пътникът да се почувства зле! Явно са много опитни пилотите им…
Следващата спирка по пътя ни е град Гизбърн. Най-любопитното за него е, че жителите му първи посрещат Новата година. Това е най-източният град на Земята и девизът му е „От тук започва светлината“ – First to see the light. Наистина градът е с източна дължина 178º и на още 150 километра на изток е линията на смяна на датата – т.е. там е предишният ден!
Тук има два много значителни паметника: на капитан Кук, изследвал пръв тези брегове през 1768 г., и на моряка Ник, чийто думи от първото плаване с капитан Кук са останали в историята: „Land!“. Човекът, видял първи земята на хоризонта.
Малко по малко времето ни привършва, а самолетът хич няма да ни чака, не че много ни се качва в него де… Налага се да се отправим към Окланд, където да останем 2-3 дни и след това да съберем сили, за да напуснем този райски кът на планетата. Аз мисля, че няма да се намери човек, който да остане равнодушен пред тази съхранена красота, пред хармонията на удивителна природа с уникално подредено човешко общество.
С тези мисли навлизаме в сложната организация на движението в Окланд. Пред нас, на включване в основната магистрала на града премигва неспокойно светофарче, мигне червено, мигне зелено, позабави се, пак мигне. С нескрито злорадство констатирам, че имат повреда в този възлов елемент на движението. По български, да. Но… Но се оказва, че то, светофарчето не било повредено, ами било обвързано с трафика по главния път… Ако идва кола – червено, за нормалните хора значи: „Не тръгвай!“, светва зелено – има промеждутък между колите, което ще рече: „Включвай се!“.То не било развалено, а много разумно изчислено. Обаче и спазвано! Как ли ще изглежда в наши условия това?
Вече сме в Окланд, най-големият град на Нова Зеландия. Отдалеч се откроява добре познатият ми от разглежданите предварително снимки силует на Sky Tower, най-високата постройка в южното полукълбо, според думите на новозеландците. Това чудо на строителството е високо 328 метра (23 повече от тази в Сидни) и позволява от панорамната си зала да се видят уникални гледки на 80 километра от нея.
И тук предприемчивите домакини са измислили забавления, в типично новозеландски стил, да има нещо екстремно. Ами да, сравнително екстремно е да те пуснат от 192 метра в стил бънджи до основата на кулата! Или например разходка по панорамната площадка на тази височина, широка по-малко от метър, и така докато се обиколи кулата! Въобще – адреналин! А за по-обикновените хора е създаден източник на адреналин вътре, в самата зала. Периферните част на кръговата зала са частично направени със стъклен под. Просто стъпваш отгоре и под теб е градът! Все едно си във въздуха! Интересно е да се гледа отстрани как хората плахо пристъпват към прозрачния под! Ами високо е наистина!
Скоростните асансьори ни отвеждат стремглаво надолу, за да успеем да посетим едно от най-забележителните подводни съоръжения в света – Подводният свят на Кели Тарлтън. Този истински творец използвал стар военен бункер на брега, създавайки от него невероятно жив аквариум, в който съжителстват уникални морски обитатели в естествена среда. Твърди се, че е втори в света след този в Барселона.
Тук човек може да види невероятно реално как изглежда Антарктида, заедно с историята на първите изследователи на Белия континент – Шекълтън и Скот, онагледена с точни копия на вещите им. Специално приспособени вагонетки за по 5-6 човека отвеждат посетителите в истински парк с пингвини, сняг и лед, създаден толкова автентично, че човек придобива реалното и страховито усещане, че наистина е там! Подвижни пътечки ни развеждат в остъклени тунели, от които спокойно се наблюдават акули, октоподи, водни костенурки и какво ли още не.
Нова Зеландия е родина на една много странна безкрила птица – известното киви. Тази птица е нощна и през деня не може да се срещне, но пък успяхме да я зърнем в специална клетка, поставена при естествени за нея условия – в тъмна зала, където не е желателно да бъде безпокоена със светкавици на фотоапарати. Любопитно е, че единственото й място на разпространение по света е тук.
Улиците на града са изпълнени с много хора, натоварен автомобилен трафик. Всеки е забързан нанякъде, като във всеки голям град. Но има неща, които отличават значително Окланд от други големи градове. За времето на престоя ни в тази страна не можахме да видим никъде кола да се качи на тротоар, или пък да паркира там! Спазването на правилата за движение, безопасността на шофьори и пешеходци е нещо като светиня за населението там. Не успях да чуя нито веднъж клаксон, а за алармите… мога само да се засрамя, защото като попитах собственика на колата, която ползвахме, дали да включваме алармата, той ме изгледа като отровен! Това просто не им минава през ума! Те не монтират аларми на колите си. Тротоарите и пътната настилка нямат никакви дупки, по-точно нямат никакви неравности… По тях не препускат озлобени бездомни псета, просто няма такива там. Никакви бездомни. Чистотата по улиците е забележителна, кофите не преливат от боклук, не видях хората да хвърлят ненужното им както им падне, по добре познатия ни начин…
Хората… хората са завладяващо спокойни и подчертано любезни! Не се забелязва дори и намек за някаква агресия, а напротив, особено като видят чужденец, са отзивчиви и усмихнати. Във всеки магазин ни посрещаха и изпращаха с поздрав (освен един китайски магазин, където не ни казаха „добър ден“, единствено там!). С две думи – странна държава.
Казват, че там хората спазвали принципа: „Прави каквото искаш, но не пречи на другите“, а аз го съпоставих с едно познато: „Ще правя каквото си искам, за другите не ми пука“. Дали наистина е така – не съм напълно сигурен, но като видях Там и сравних с добре познатото ми Тук, ми се струва, че има още накъде да се променяме… Дано.
