Административно – териториално устройство на България

Сряда, 16 Юли 2008

Историческо развитие Характеристика на административно-териториалното устройство
Територията на страната е държавната територия на Република България, т.е. онази част от земното пространство, върху която се разпростира суверенитетът на българската държава. Тя включва сухопътна, водна, въздушна и подземна част, както и други обекти, върху които се разпростира суверенитетът.
Териториалната организация на държавата е нейното административно-териториално устройство. Територията е обособена в части, включващи населени места и землища със съответно население. В тях се създава система от органи за самоуправление и държавна администрация.
В света е позната двустепенна и тристепенна териториална организация. Двустепенната е представена от териториални формирования на две равнища – общини и региони. Примери за това са Холандия, Белгия, Португалия, България и др. Тристепенната се състои от общини, околии и области – такава е изградена в Германия, Италия и др.
Територията е разделена на административно-териториални единици, подразделения от Република България с точно определени граници и територия. Според Конституцията от 1991 г. България се дели на общини и области. Тази двустепенна административно-териториална организация осигурява оптимална децентрализация и демократизиране на държавното управление.
През 1991 г. е прието и ново законодателство за функционирането на местната власт - Законът за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). Той дава възможност на гражданите в общините да се включат непосредствено в решаването на местните проблеми. Въпреки това ЗМСМА притежава редица недостатъци, затова през 1995 г. се приема Законът за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ). Той утвърждава и двузвенната система на местното управление, като в съответствие с нея е изградена и функционира два вида администрация
- децентрализирана и деконцентрирана.
Децентрализираната изгражда и функционира в общините, районите на големите градове и кметствата, а организационната й структура и правомощия се определят от ЗМСМА. Върху нея са прехвърлени функции за самоуправление от държавата, ограничени в пространството – в територията на общината и по отношение на обекта на управление - населението на общината. Свързани са най-вече с общинското имущество, предприятия, финанси, данъци и такси, администрация; с устройството на територията на общината и включените в нея населени места; с образованието – предучилищно възпитание, начално, основно и средно образование; със здравеопазването – амбулаторно-клинично и болнично обслужване, здравна профилактика, медико-социални грижи и санитарно-хигиенни дейности; с културата – читалища, театри, библиотеки, музеи и музейни сбирки; с благоустрояването и комуналните дейности; със социалното подпомагане; с опазването на околната среда и рационално използване на природните ресурси с общинско значение; с развитието на спорта, отдиха и туризма.
За реализация на тези си функции общинските съвети приемат правилник и организационна структура, зависещи от размера на територията, броя на населението и населените места в общината. Общинският съвет може да децентрализира изцяло или част от функциите си на районите в големите градове, кметствата в населените места с изборни кметове и кметските наместници в селища с население до 500 души, без изборни кметове.
Деконцентрирана в територията на страната е администрацията в областите и в специалните структури на централните ведомства, които йерархически са подчинени на Министерски съвет.
На територията на общините и областите функционират следните деконцентрирани държавни структури:
• Министерство на финансите – “Териториални управления на данъчната администрация” и “Териториални управления “Държавен финансов контрол”;
• Министерство на регионалното развитие и благоустройството – “Районни управле-ния за гражданска администрация и административно обслужване”, “Регионални служби по кадастър и геодезия”, “Районни инспекции за териториално-устройствен и строителен контрол”, “Главно управление на пътищата”, и Управление “Пътни такси и разрешителни”;
• Министерство на труда и социалната политика – “Регионални служби по заетостта”, “Районни инспекции по труда”;
• Министерство на образованието и науката – “Регионални инспекторати”;
• Министерство на здравеопазването – “Районни центрове по здравеопазване”, “Хигиенно-епидемологични инспекции”, Здравноосигурителни служби;
• Министерство на околната среда и водите – “Районни инспекции по околната среда”;
• Министерство на транспорта – Регионални звена на “Държавна автомобилна инспекция”;
• Министерство на икономиката – “Регионални центрове по търговия и отдели в по-големите градове;
• Министерство на отбраната – “Териториални военни управления, отдели и бюра” структурирани на областно, общинско и кметско ниво, “Териториални отдели и специалисти по гражданска защита” на ниво области и общини;
• Министерство на вътрешните работи – Регионални дирекции на вътрешните работи с РПУ и ПУ и СДВР с РПУ на територията на гр. София;
• Национален статистически институт – статистически служби на областно ниво;
• Главно управление на архивите при МС- специализирани поделения в областите;
• Главно управление “Държавен резерв и военновременни запаси” с 8 районни дирекции;
• Комитет по метрология и стандартизация – с 15 регионални центрове;
• Национален осигурителен институт – с районни управления по социално осигуряване.
Деконцентрираните държавни структури са създадени на основата на секторни и функционални закони или вътрешни нормативни актове на централните ведомства. Съществуващите седалища и райони на влияние са наследени от минали периоди, като не са прилагани единни критерии за функционирането им. Съществува терминологичен хаос в наименованията на деконцентрираните структури. Няма механизъм за обективно установяване на необходимостта от съществуване или закриване на някои от тези структури. Нормативната уредба е твърде разнообразна, което усложнява и координацията помежду им.
Както децентрализираната, така и деконцентрираната териториална администрация имат обща цел и задачи - да приближат обекта до субекта на управление. Децентрализираните функции на общината са обект на самоуправление, а деконцентрираните – на държавно управление.
Историческо развитие на териториалното устройство на България
Още по времето на Хан Кубрат прабългарската държава, наричана съракт, била поделена на вътрешна област и външни области. През Второто българско царство се дели на хори. По време на османското иго България е включена в Румелийското бейлербейство. То е поделено на вилаети, те на санджаци, които пък са разделени на каази, а те - на нахии. След Руско-турската война са въведени осем губерни с общо 56 окръга. След приемането на Търновската конституция се въвеждат 26 окръжия, съставени от 84 околии. През 1901 г. страната е поделена на 12 окръга със 71 околии, а през 1934 г. – на 7 области. След Втората световна война тя се дели на 9 области, през 1947 г. те се закриват и остават околии и общини. През 1949 г. са създадени 13 окръга, а 10 години по-късно стават 30 с 250 общини. През 1964 г. Пловдив и Варна отпадат и остават 28 окръга с 979 обшини. През 1978 г. общините се уедряват и се формират 300 селищни системи с различен функционален тип. През 1988 г. страната бе разделена 9 области, 278 общини с 3913 кметства.
От 1 януари 1999 г. с Указ на президента на Република България е утвърдено ново административно-териториално деление на страната, с което България става с 28 области с центрове Благоевград, Бургас, Варна, Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Добрич, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Монтана, Пазарджик, Перник, Плевен, Пловдив, Разград, Русе, Силистра, Сливен, Смолян, София град, София - област, Стара Загора, Търговище, Хасково, Шумен и Ямбол.
Законът за административно-териториалното устройство урежда създаването и закриването на административно-териториални единици в страната, както и за извършването на промени. Административно-териториалното деление използва няколко понятия: населени места, граници на населеното място и землище.
Населеното място представлява трайно заселване на хора, които имат устройствен план или определени строителни граници. То представлява съвкупност от жилищни, работни сгради, които се обитават постоянно от хора, които водят там заседнал живот. То има наименование и е включено в списъка на населените места в страната. Притежава строителни граници и граници на землището. Строителните граници се очертават от градоустройствения план. Всяко населено място има и територия около застроената си част, в която са разположени недвижими имоти и земи, които не са застроени. Тази околна извънселищна територия се нарича землище. В общините има съставни административно-териториални единици - кметствата и районите. Областта, общината и кметството имат територия, граници, население, наименование и административен център. Териториални единици са населените места и селищните образувания. Населените места са градове и села. Отделни махали и колиби не са населени места. Те обикновено са част от някое населено място. Селищните образувания са промишлените зони, вилните зони, курортните комплекси и курортните местности. Всички те нямат самостоятелно землище, а са разположени в землищата на населените места.
Областта като административнотериториална единица
Като административно-териториална единица областта, според ЗАТУРБ, се състои от една или повече съседни общини, територията на които представлява и територия на областта. При създаването й се взимат под внимание физико-географските особености на територията, наличието на град, който да е традиционен културен и стопански център с изградена социална и техническа инфраструктура и транспортна достъпност до него от населените места.
Създаването и закриването на дадена област се извършва със закон и се утвърждава с указ на президента на Р България, по предложение на МС.
Местно управление в областта
Местното управление в областта се осъществява като държавна подзаконова дейност по общо ръководство, организация и контрол на всички сфери на обществения живот на ниво област.
Областта е територията за протичане на местното управление. Ето защо, когато разглеждаме организационно-правната характеристика на местното управление на ниво област, първо трябва да изясним правната същност на областта, като пространствен елемент на местното управление и след това да се посочат носителите на местното управление в областта - областен управител и областна администрация.

Прочетена 6362 пъти Последно променена в Понеделник, 22 Май 2017 14:08

"Първа отговорност на всеки гражданин е да оспорва властта."

Бенджамин Франклин

Редакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


Условия за ползване на коментарите

geomax l

Baner GEOPORTAL

Със съдействието на Камарата на инженерите по геодезия и Асоциацията на геодезическите фирми

 

Връзка с нас

map

Списание ГЕОМЕДИЯ

Всичко за геодезията

София 1303
ул. "Св. Св. Кирил и Методий" 146,
ет. 3, ателие 6; тел: 02/ 831 90 01;
e-mail: geomedia@abv.bg
office@geomedia.bg

Банкова сметка

ЕИК 175378844
Банкова сметка
Уникредит Булбанк, клон Европа
BIC - UNCRBGSF
IBAN - BG74UNCR 7000 1500 6707 03
ISSN - 1313-3365

Абонамент

27 лв. за една година

15 лв. за половин година

Свържете се с нас, ако искате да се абонирате.