Да защитаваме авторските права не значи да браним правата на богатите артисти, поседнали върху планини от злато, а да защитим бъдещето на творчеството, да опазим собствената ни културна идентичност.
Жан-Мишел Жар, февруари 2014
Зимните олимпийски игри в Сочи не донесоха особена радост от успехи на българите , но със сигурност ще се запомнят и с историята около творчеството на българската художничка Елена Парушева. След месеци на борба с различни институции в Европа за доказване на авторските си права върху скулптурата „Скиор“, построена в олимпийското село в Сочи, Елена Парушева е принудена да сподели с българите неволите си. Така не само тесните арт среди научават за нейното творчество във Франция. Оказва се, че Елена Парушева е ценена там, а работата й е уникална заради превръщането на едно индустриално наследство в културно. Концепцията й е призната за световно откритие още през далечната 1999 г.
По ирония на съдбата, докато се водят дела и Парушева се опитва да намери справедливост и в Сочи олимпийци се дивят на скулптурата „Скиор“, емблематичната й композиция „Изворът“ навършва 10 години и е отбелязана тържествено от кметството на Амневил-ле-Терм и френското електроснабдяване RTE. Те отдават дължимото на автора Elena Paroucheva, както е известна тя там.
Същевременно европейската асоциация на авторите-композитори ECSA отправя петиция срещу потъпкването на правата на артистите. Те настояват европейските институции да подкрепят творците и да защитят авторските им права, защото цялата културна индустрия не би съществувала без тази опазването им. Еврокомисарят за вътрешния пазар и услугите Мишел Барние също настоява за по-строги правила.
Творбата на Елена Парушева „Изворът“ е монументална инсталация върху четири електрически стълба за високо напрежение – единствената в света, за която се казва, че ще остане едновременно в историята на изкуството и в историята на електричеството. Наричат „Изворът“ „Haute couture pour la Haute Tension » – игра на думи на френски, която в превод означава Висша мода за високо напрежение.
Идеята на Елена Парушева идва още през миналия век и подхранена от намерението на френското правителство и сключения договор с френската компания за електричество EDF до 2012 г. в Парижкия район, а до 2030 г. в цяла Франция да изчезнат стълбовете за ниско, средно и високо напрежение, за да се подобри ландшафта на страната. Електропреносната мрежа ще минава изцяло под земята, а пейзажът във Франция вече няма да е загрозяван от огромните метални съоръжения. Елена Парушева решава да запази за поколенията няколко последни екземпляра от тези конструкции като знак за епохата на стомана и бетон. Всяка от тези променящи ландшафта структури е персонализирана – Елена Парушева ги превръща от анонимни гиганти в произведения на изкуството, които носят енергия в хармония с природата.
Така стълбовете стават инсталации и скулптури, носещи абсурдните на пръв поглед имена Инсталации от високо напрежение и Скулптури от високо напрежение. Парушева използва два подхода, за да запази електрическите чудовища. При инсталациите тя доработва вече съществуващи в градска или в извънградска среда конструкции – стълбове за високо
напрежение, антени за телекомуникации, мачти за вятърни турбини, стълбове за осветление на стадиони и на автомагистрали. Авторът използва съвременни издръжливи материали в унисон със самите структури. При скулптурите Парушева създава нови форми и линии, използвайки металните конструкции, а създадените творби вече се вписват в ландшафта като произведения на изкуството, като приемат форми на хуманоиди, на цветя, птици или животни, на катедрали или абстрактни създания.
При цялата тази трансформация има и още една метафора – Парушева играе със светлината, едно от проявленията на електрическата енергия.
Още за Елена Парушева на сайта https://www.art-elena.com/
Медийният интерес към вас нарасна покрай Зимните олимпийски игри в Сочи. Гледахте ли откриването и разпознахте ли в него някои от вашите неща? Според нас имаше фигури, напомнящи вашия стил дори и след разразилия се скандал?
Гледах видео от откриването и също като вас разпознах някакви структури, които напомнят моите скулптури – стълбове. Но те явно са компютърни рисунки на базата на снимки, така че нямам никакви претенции към тях. Скулптурата – електрически стълб „Скиор“ не е излъчвана. Вероятно заради искането ми към Международния олимпийски комитет или да се излъчи заедно с моето име, или да не се показва. Със случая се занимават специалисти по авторски права от международния комитет в Лозана. Освен това съм депозирала документ за авторски права, валиден в 162 държави (сред тях и Русия). Искам тази скулптура да се демонтира, ако не ми се признаят авторските права, което би било жалко, защото е първата в света скулптура – действащ електрически стълб.
Как се чувствате – ограбена или поласкана от интереса към вашата работа?
Поласкана – да, но за моето творчество се заговори след този скандал. Поне съм доволна, че всички детайли около тази история стигнаха до Русия и благодаря на медиите в България за светкавичната реакция и тяхното съдействие. Благодаря и на българските, и на руските читатели за подкрепата. Много ми хареса статията в руската преса, озаглавена „Върнете електрическия стълб на художничката“.
Ще имате ли финансови претенции? От руската страна предлагат ли ви някакво решение?
Не ми предлагат решение и никой не се е свързал с мен, а изискването ми е само да сложат името ми като автор. Най-шокиращото е, че видях рисунките на руските дизайнери, които са копия на моите, а руснаците се аргументират, че са открили нова концепция за електрическите стълбове, невиждана никъде по света, което не е вярно, защото правя точно това още през 1999 г. След мен са американските архитекти „Choi + Shine Architects“ през 2008 г. с проекта им „Land of Giants“ (Земя на гиганти) в Исландия, а едва през 2011 г. идеята „идва“ и на руските дизайнери от „ДизайнДепо“. Концепцията за електрически стълбове – произведения на изкуството е моя, регистрирана още през 1999 г., а името ми като автор трябва да стои, където му е мястото.
Да не говорим за емоциите, че сякаш 15 години труд са зачеркнати, както и борбата ми тази концепция да стигне до хората, които строят електрическите стълбове.
Що се отнася до финансовата страна, не съм лакома за пари българска художничка, която иска да печели на гърба на руския народ, както писаха някои руските медии, а съм автор, който си търси правата и в случая е жертва на престъпление. Ако през май 2013 г. от „ДизайнДепо“ бяха отговорили на руското дружество за авторски права, щях да им дам моето съгласие за безплатно неограничено във времето ползване. Дори и сега да се обърнат към мен, съм готова да дам съгласието си. Не знам дали не е късно, защото нещата вече са в ръцете на съда. Има оценка, направена на основата на цените на френското дружество за авторски права ADAGP, която е задължителен елемент при съдебен иск. Колкото повече публикации има, толкова сумата набъбва, а от дружеството събират сумите от публикациите и ми ги изплащат, което е поредно доказателство, че поне за Франция аз съм автор на тази скулптура.
Срещнахте ли разбиране и сред българските институции или само медии се интересуват от кражбата?
Няма българска институция, която да се е интересувала от случая. Медиите – да, а вече и френските ви колеги се интересуват. Днес например в ателието ми бяха от в. „Паризиен“.
Смятате ли, че трябва да има някаква промяна в законите на световно ниво, която да защитава артистите? Не се ли превръща Европа в някакъв оазис на авторското право.
Би трябвало веднъж завинаги авторските права да се съгласуват във всички държави. Борбата е дълга. Абонирана съм за изданието на френското дружество ADAGP, където са публикувани нови и нови спечелени битки. Сложно беше с появата на интернет, но вече са взети всички мерки. Може би Европа да стане пример за защитата на авторските права, но не и системата в САЩ или в Русия. В САЩ също имам конкретен случай, който е почти толкова скандален като в Русия. В момента съм депозирала искане пред ADAGP, свързано с работата на „Choi + Shine Architects“.
Напоследък е много модерна темата за плагиатството и не само в изкуството, но и в науката. Може ли да коментирате къде е границата между оригинала и копието? Един въпрос, който е в областта на философията, но ще ни е интересно да споделите вашата дефиниция.
Нямам дефиниция. При определянето на „contrefaçon“, терминът на български е фалшификат, думата имат специалисти, адвокати, прави се експертиза. Точно такава е изпратена и в Русия. Но според мен е важно и общественото мнение, на читателите, на зрителите.
Търсейки повече информация за вас, се оказа, че в България не сте толкова популярна до този случай, (името ви фигурира в енциклопедията на модерното изкуство, но тя е достояние само на тесен кръг публика), за сметка на това сте известна във Франция и френските медии не пестят суперлативи за вас. Ценен ли е артистът в България?
Достатъчно ми е вниманието. Важното за един професионалист е да се концентрира по-скоро в ателието си, отколкото всеки ден да е по екраните и страниците на вестниците. Обърнах се за подкрепа към медиите по случая с Русия, едва след като дълги месеци водих борба за решение на проблемите по юридически път.
Иначе имам много публикации в Испания, Китай, Индия, САЩ, Исландия, Австралия, Чили, Хърватия, Нова Зеландия, а френските медии пишат последни. И тук важи правилото стани известен в чужбина, за да те открият и у дома.
Колкото и да е жалко за нас, авторите, артистът според мен не е ценен или да кажем – не достатъчно оценен. Говоря за живите, съвременни художници. От историята се знае, че един автор получава или не слава и признание 50 години след смъртта му.
Ако правим сравнение къде творецът е по-ценен – в България или във Франция, имам чувството, че във Франция, потънали в материално благополучие сме забравили, че има и духовна храна. Загубили сме усещането за ценностните неща. Колкото и да е мизерно съществуването на българския – той е по-любопитен към изкуството и към културата.
А нямате ли усещането, че българското съвременно изкуство не се случва на територията на България, а е изнесено извън границите?
Спомням си реплики на мои колеги, че никога не бих могла да направя творба като „Изворът“, ако не живеех във Франция. И са прави. Може би съм пример на българско изкуство извън границата?!
Някой покани ли ви в България?
През 2006 г. имах голяма изложба „Electric art“ в Ямбол, Сливен и София
https://www.art-elena.com/dossier-evenements/hoeuvres/Performance_ElectricArt.jpg
Правили сме и акции от разстояние, които са много благотворна обмяна на идеи между автори. Миналата година участвах в изложба във Велико Търново. Винаги съм готова да дойда и да покажа нови неща.
Значи поддържате връзка с български колеги?
Да, важно ми е, за да „оцелея“ тук, във Франция, до следващото връщане в България.
Можем ли да говорим за съвременно изкуство в България? Кои са примерите?
Не само че можем да говорим, но можем и да се гордеем с него. Не бих цитирала имена, защото би било субективно. Не съм сигурна, че имам пълен поглед към съвременното българско изкуство заради дистанцията, но е голямо удоволствие, като се върна в София и обиколя галериите. Виждам много интересни автори и творби. Имам чувството, че българските идеи са по-свежи, по-истински от френските. Като че ли тази българска душа, която преживява много трудни години, се отразява в творбите на българските автори и може би това е силата им.
Знаете ли за проекта за Българския Лувър?
Не знаех, добро начинание. Само да уточним, че ако ще е за съвременно изкуство би трябвало да е Българският Бобур, защото в Лувъра все пак няма съвременно изкуство. За мен Българският Лувър е Националната художествена галерия.
Тук имаше коментари, че няма какво да се сложи в тази галерия. Вие какво бихте поставили там?
Напротив, имаме. И те са уникални, защото са наши. Вместо да прославяме чуждестранни художници, нека се обърнем с уважение към българските автори. Предполагам, че има и събран фонд, който трябва всяка година да се допълва с нови творби. А аз бих поставила автори, уникални в изразителен аспект и като послания. Може би да е време да се представи българското модерно изкуство с творби от първите опити за авангард до наши дни.
Една от работите ви е включена в каталога Dévéloppement durable (Устойчиво развитие)- къде е пресечницата между изкуството и устойчивото развитие? Това не е ли изобщо нов подход към изкуството, което преди е смятано за лукс и ценност, задоволяваща сетивата и духа, но не и като възможност за материално облагородяване на средата?
Изкуствоведите да се изкажат по въпроса. От дългия ми опит правя извода, че много говорим за устойчиво развитие, за интеграцията на въздушните линии на енергоснабдяването, за визуалното замърсяване на околната среда. Много пари се харчат за конференции и конгреси, но много малко се прави. Ние, авторите, художниците, дизайнерите имаме идеи, но зависим от онези, които взимат решения. Не е като да си купиш бяло платно и да си направиш картина, където си свободен да претвориш всяко свое послание и идея.
По какви проекти работите в момента, ако не е тайна?
Във връзка с проектите ми за изкуството и околната среда, като продължение на електрическите линии (electric art), имам проекти за мачти на вятърни турбини (wind art) и за мобилни антени (telecom art). Чувствам се уморена да се боря сама като Дон Кихот срещу вятърните мелници, без конкретни резултати; да чукам на врати, които не се отварят. Не бих казала, че затварям тази страница, тя остава отворена за реализация и очаквам предложения, но търся нова пътища. Имам нови идеи, но дори за мен не са много прецизни, те са търсения, опити и тук е удоволствието, което никой не може да ми открадне. Нека да останат и тайни. Искам да изненадам себе с нещо ново и необичайно, а след това и публиката.
