Кратко пътешествие в познатата непозната Франция
Обикновено стечението на обстоятелствата създава изкуството, но вие не сте си и представяли, че всъщност изкуството прави тези стечения на обстоятелствата.
Клод-Никола Льоду
Първите асоциации на един чужденец за Франция и нейните обитатели са свързани с виното и жените. Може би е така, защото самите французи мислят за себе си като за големи ценители на женската красота и като за производители и познавачи на доброто вино, което задължително върви с най-добрата храна. Около тези иначе здраво стъпили на земята бонвивани (bon vivant – живеещ добре) се вият ароматите на най-екзотични парфюми, а шумните им разговори са насечени от бурен смях, породен от някоя недотам цензурна шега, поднесена по оригинален начин, или от секунда тишина, дължаща се на все пак неотложната необходимост от поглъщане на поредната вкусна хапка, доукрасена с единствено подходящото за случая вино. Музикалният фон неизменно е приятен и доста далече от традиционния за балканските ширини – звучат или шансони, или класическа музика, или джаз.
Толкова за предварителните представи и за реалността.
Мястото
Колкото и да е позната Франция на българите обаче все още има някои части, които не влизат в традиционните туристически маршрути и стоят леко в страни от популярните места, където се тълпят поклонници, окичени с камери и размятащи карти в ръка. Именно такова е усещането в областта Франш Конте. Долепена до границата с Швейцария, на юг от сърцето на Европа, както самите страсбургци наричат Елзас, и тази френска област има с какво изненада. Тихо, леко и дискретно, по един франко-германски ненатрапчив начин.
Някъде там из лъкатушенията на планината Жура се намира и архитектурното съкровище Кралска солница на Арк и Сена (Saline royale d’Arc-et-Senans).
Макар да прилича на дворец, първото предназначение на затворената композиция от сгради е било да добива сол, чрез изпаряването на солена вода, идваща от близките солни езера. През ХVІІІ век солта е използвана за съхранение на храната – за месото и за рибата. Излишно е да се споменава колко е била ценна и как често е служела и за „разменна монета”.
Историята
На 20 септември 1771 г. кралят Луи ХV назначава един относително млад човек – Клод-Никола Льоду за комисар на солниците на Лотарингия и Франш Конте. Две години по-късно Льоду е произведен и в главен придворен архитект и на него му е поверено строителството на кралската солница Arc-et-Senans във Франш Конте. Мъжът не знае граници и получава вдъхновението си от вече построените солници Salins-les-Bains и Lons-le-Saunier. Първият план на новия проект, с който се захваща Льоду, е определян от съвременниците му като нетрадиционен – първоначално идеята е да има квадратен двор – площад, който да е обграден от сгради от всички страни и да има няколко изхода. Покритите галерии трябва да са поддържани от 144 дорийски колони. Квадратният двор има за цел да съхранява дървата, които ще бъдат използвани за добива на сол. Около цялата композиция е планирана огромна градина. Именно грандиозният план обаче проваля Льоду – няма друга сграда във Франция, която да е толкова огромна и импозанта, а Луи ХV не крие възмущението си: „Кому са нужни толкова колони, това да не би да е кралски дворец?” Льоду не пристъпва кралската воля и се съгласява да съгради по-скромни солници, които изцяло да са подчинени на нуждите на производството. Мястото е определено и е ясно, че те ще се намират между селцата Арк и Сена. Солниците трябва да произвеждат около 60 000 квинтала сол годишно, което изисква изпаряването на около 100 000 тона вода, за да се получи това огромно количество сол. Льоду прави нов проект, който получава кралското одобрение и през 1778 г. вече са добити първите квинтали от бялото злато.
В Saline royale d’Arc-et-Senans се произвежда сол чак до 1895 г. През 1918 г. при пожар изгаря една част от съоръженията и до 1926 г. мястото тъне в забрава. Тогава френската комисия на по паметниците решава, че солниците и тяхната архитектура могат да се смятат за произведение на изкуството с историческо значение. Възстановяването им започва през 1930 г., но през 1938 г. мястото сменя предназначението си и става лагер за временно настаняване на испанските бегълци-републиканци. През октомври 1939 г. след началото на Втората световна война там пък е настанена цяла батарея. През 1940 г. солниците минават в ръцете на германците, като до 1943 г. се помещава един от центровете за събиране на цигани и бродяги.
След войната редица артисти се опитват да привлекат вниманието на обществото, за да се възстанови мястото. Saline royale d’Arc-et-Senans става декор за няколко филма, а през 1973 г. солниците и институтът Клод-Никола Льоду успяват да добият европейска популярност и стават член на европейската мрежа за културен обмен. През 1982 г. мястото кандидатства за признание в ЮНЕСКО и от юни тази година става част от списъка на обектите от световно културно наследство.
Архитектурата
Льоду конструира солниците във формата на идеален полукръг с диаметър от 370 метра. Основната сграда е с фронтон перистил, която налага идеята за изключителен ред. Арестуван по време на революцията, Льоду мечтае за създаването на идеалния град Шо (Chaux), който трябва да бъде построен около солниците. От проекта му остава само макетът, а архитектурните му идеи изпадат в немилост.
Мнозина специалисти определят архитектурния ансамбъл, създаден от Льоду, като израз на утопични мечтания. Перфектният полукръг, подчертаването на симетрията от всяка една гледна точка на територията на солниците прави творба изключително идеалистично произведение. Възможността на едно прекрасно място да живеят и работниците, и техните господари, и пак там всички да успяват да си изкарват хляба в хармония с природата повтарят идеята на Томас Мор в неговата „Утопия” от 1516 г.
Днес в солниците се помещава музеят на Льоду, мястото е отворено за посетители, а цялата архитектурна композиция е обградена от градините: градините, които са неразделна част от общата представа за Saline royale d’Arc-et-Senans.
Ландшафтът
В продължение на девет години пространството около сградите на Льоду е терен за експерименти на участниците в т. нар. Фестивал на градините. Досегашните теми са били най-разнообразни, като изпълнението им е възлагано на различни млади ландшафтни архитекти и ученици, които са имали право да използват мястото по най-подходящия според тях начин. Сред най-интересните темите за разработки на композиции са „Гори и пространство”, „Цветове и светлина”, „Етно”, „Произведено през XVIII век”, „Игри, декори и театър. Фестивалът през 2009 г. е посветени на художниците.
При изграждането на градините, които следват полукръга на дворното пространство зад сградите, са използвани даденостите на многогодишната растителност – дърветата и храстите. Новите композиции са в унисон с околната природа, като често я подчертават или се губят в нея. Фестивалът продължава до октомври и логично ландшафтните архитекти правят решенията си, като се използвани едногодишни растения – треви и цветя. В добавка слагат и скулптурни групи – от дърво, метал, керамика или използвана пластмаса. Всяка една градина директно да препращат към определени внушения и има самостоятелен открояващ се облик, но винаги като част от цяло. Пейзажите преливат един в друг, като гледните точки се размиват една в друга. Във всяка отделна композиция присъстват и задължителните елементи за едно външно пространство – място за отмора и водна площ. Дървена пейка сред обилна растителност, плетен или пластмасов стол, дънер или камък позволяват на посетителя да поседне за кратко или за по-дълго. Изкуствено езеро или воденица охлаждат въздуха и успокояват погледа.
Кубистите
Вдъхновена от семплата линия, геометрията и кубовете, градината е направена за първи през 20-те години край Вила Ноай (Villa Noailles). Градината, като всеки жест на сюрреализма, се опитва да задава въпроси, да провокира, да изненадва, да си играе с ирационалното и чувственото.
В памет на Анри Русо
Композицията е интерпретация на екзотиката, която изобилства в картината „Митничарят Русо”- митничарят, който никога не е пътувал.
На Клод Моне
През 1883 г. Моне заживява в Живерни и подготвя градината си, така че да може да се усамотява в нея и тя да го вдъхновява. Така както езерото на нимфите с малък мост над него.
Синята градина
Синьото на безкрая, далечно и мечтано – небето и морето са сини. Синьото е романтично, меланхолично, носталгично. Сините вещи от ежедневието и синьото в рекламите е същото синьо като онова на мечтателите. Синьото е и цветът на мира.
Палитрата на художника
„Дали палитрата му е от дърво, или от порцелан, той винаги знае как да и придаде светлина” Теофил Готие
Средновековната градина
Затворената градина често може да бъде видяна в произведенията на художниците от Средновековието – тя може да е мястото, където хората се събират, за да общуват, може да насред манастира, където всеки търси смирение, или да бъде най-първобитна – място, където да се срещнат влюбените.
По времето на Ренесанса
Френското парково изкуство бележи разцвет при Ренесанса – тогава идва геометрията на формите, обмислянето на разположението на терасите, вездесъщото присъствие на водата, лабиринтите, които прекъсват правите алеи.
Почит за Анри Матис
В края на живота си Матис работи върху „накъсаните акварели”.
Той композира силуети от папие коле във формата на растения, водорасли, цветя. Всички са леко разместени и малко преувеличени – той рисува в цвета.
Почит за Гюстав Курбе
Вдъхновена от множеството мелници, които ограждат рекичката на Курбе Лу и се повтарят в творбите му през целия му живот, градината е подчинена на разбирането на Курбе, че красивото е в природата.
Сюрреалистите
Градината на сюрреалистите е напълно разпознаваема – Салвадор Дали би бил доволен, ако види композицията, която повтаря напълно неговия експеримент от театъра във Фигуерес.
У нас
Приказната обиколка из градините в Кралска солница на Арк и Сена не може да не събуди възхита и същевременно да не провокира и мрачни мисли. През пролетта в Балчик за една седмица бе организирано изложение за ландшафтна архитектура – озеленяване, проектиране и дизайн, озаглавен гръмко „Дворцов фестивал на цветята – Балчик 2009“. Малък или почти никакъв е отзвукът и резултатът от това събитие. Мнозина все още помнят и експеримента от 2001 г. за създаването на цветна градина на мястото на мавзолея в центъра на София, когато над 20 посолства представиха своите страни по оригинален начин – пак чрез растения. Днес от тях няма и помен, а е останала само прашна пушилка и доста недомислена денивелация насред центъра на една европейска столица.
