През октомври 2012 година за първи път двама преподаватели от Геодезическия факултет на УАСГ се изкачиха на надморска височина от 5360 метра – връх Гокио, в района Солокхумбу, Хималаи. В два последователни броя ще бъдат представени впечатленията на Борислав Александров от срещата им с най-голямата планина на Земята.
Борислав Александров
„Туджи Чей, Чомолунгма“… (Благодарен съм ти, Чомолунгма!) – Може би малцина знаят, че това са първите думи на единия от първопокорителите на третия полюс на Земята – връх Еверест, в 11 часа на 29 май 1953 година – шерпът Тенсинг Норгей (в същото време съратникът му, новозеландецът Едмънд Хилари, на когото се приписва първото място на изкачилите най-високия връх изтърсва неизисканото: „Видяхме му сметката на копелето…“)
Планината с главно П
Първата асоциация с името Хималаи несъмнено е за необятна и страшна Планина, изумителната красота на която изисква непременно главна буква П! Дори и да се гледа само от екрана или от снимки. А какво може да се каже за непосредствената среща с нея? Или затаяване на дъха, или много, много разкази… И двете са напълно обясними.
Все пак няколко думи за внушителната Планина.
Планинската верига Хималаи носи името си от санскрит: „Страна на изобилието от сняг“ и се е ширнала на площ над 840 000 кв.км – почти 8 пъти повече от нашата България! Но най-съществен си остава фактът, че тази Планина е извисила в небесата всичките осемхилядници на планетата! Общо 14 на брой, тези върхове са като скален кортеж на световния първенец – Еверест (8 848 метра). Далеч „по-скромните“ върхове над 7 200 метра са повече от сто! Над 30 000 кв.км е заледената площ на този каменен исполин! Любопитно е, че на нито един от останалите континенти няма върхове над 7 000 метра, като най-близо до тази граница е континенталният лидер на Южна Америка – връх Аконкагуа (6 962 метра).
Необикновеният Непал
И докато трае един полет над това уникално място на света човек може единствено да се отдаде на нямо вцепенение и възхита.
Непал е вратата към Голямата планина. Още с влизането в страната се усеща необикновеност. Един поглед към непалското знаме е достатъчно доказателство – единственото по рода си в палитрата знамена на света!
След дългогодишни вражди между двете непалски династии – кралската Шах и династията Рана се достига до споразумение, в което водеща позиция заема кралската династия, а реалната власт остава в ръцете на Рана. Чак тогава двата отделно развявани вимпела се събират в един флаг, като горната му част, макар и по-малка, символизира кралската династия с Луната като свой символ, а долната, по-голяма, представлява властта, със своя символ Слънцето. Червеният цвят се свързва с победата, а синият – с мира. Някои оприличават неправилната форма на флага с острите хималайски зъбери, опасващи северната непалска граница.
Първата среща с Непал се случва в столицата Катманду, на международното летище Трибхуван. Открито през 1955 година от крал Махендра и кръстено на неговия баща, летището отваря широк път за навлизане в планината на огромен брой посетители. Най-използваният транспорт към подножието на Планината е атрактивен полет до високопланинското летище Лукла.
Непал на световната карта Карта на Непал
Катманду е най-известното населено място, свързано с експедиционната дейност – това е главният изходен пункт за всички алпинисти, трекери и какви ли още не пътешественици и пилигрими. Толкова колоритни градове по света не са много често срещани. Катманду – изумителен букет от цветове, шум, прахоляк, хора, животни и може би всичко, което би дошло на ум! При нелицеприятна гъстота на хора и всякакви движещи се возила, градът надвишава един милион жители, макар че аз не се досещам как точно може тук и при тези условия да съществува подобна достоверна информация. Предполага се, че името му е свързано с дървената пагода Каат Мандап, построена от крал Лакшми Мала на площад Дурбар през ХVІ век. На площада се намира древната структура Хануман Дока, старата резиденция на кралското семейство, в чиято източна част е имало дворец още опреди ХVІ век. В непосредствена близост е Храмът на живата богиня Кумари. Това е младо момиче, представящо богинята Дурга, което излиза в определени моменти от храма, за да благослови насъбралото се множество. В тези моменти се забраняват снимките към терасата, на която излиза Кумари.
За чужденците едно място, колкото зловещо, толкова и любопитно е Пашупатинат, при реката Багмати. Страшно място, означаващо на санскрит „повелител на зверовете“ е краят на земния път за непалците, където местните изгарят мъртъвците си и разпиляват праха им във водите на реката. Според религията им не се извършват погребения, а жизненият път на всеки приключва като клада.. Тежката миризма около реката подсилва гротескните зрителни възприятия…
Към Лукла
Два-три дни са ни достатъчни да допълним необходимото за изкачването, екипировка и хранителни продукти. Катманду е място където може да бъде намерено всичко необходимо за пътешествие в планината, всичко в буквалния смисъл на думата! И то на достъпни цени, макар че и тук специализираната маркова екипировка е порядъчно скъпа. Организираме си една приятна вечеря с пържоли от як, бира „Еверест“, побеседваме и се прибираме в мизерния хотел, за да разпределим багажа за ранния сутрешен полет към Лукла.
Лукла. Кратко име с толкова много съдържание. Това е главният изходен пункт за експедициите, откъдето ще си получим временните непалски паспорти за пребиваване в Хималаите. Тук ни чакат планинските водачи и шерпите.
От друга страна летище Лукла според класациите на History Channel е летище номер едно по екстремност в целия свят. Това вече си е явно предизвикателство. За любителите на технически параметри може да се допълни, че дължината на пистата е 440 метра (новата писта на летище София е 3 600 метра!), ширината 20 метра, а надморската височина на съоръжението – 2840 метра. Наклонът е 12% и благодарение на него самолетите успяват да спрат преди скалите. Най-деликатната особеност на тази писта е… че пилотите нямат право на грешки при излитане и кацане! Излитането е досущ като от борда на самолетоносач, защото късата писта бързо свършва и изведнъж самолетчето се оказва над скалната бездна с усърдното намерение да започне да се издига. Тук не се предвижда втори опит… Такова е летище Тенсинг-Хилари, Лукла.
Шерпи
След кратка организационна сбирка и последни напътствия от най-опитния в групата, а това е Дойчин Василев, един от най-известните български алпинисти, изкачил самостоятелно Еверест през 1997 година, поемаме дългия път през Планината.
Този дълъг път не може да бъде изминат без прякото участие на онези странни дребни хорица, натоварени с колосални товари, които ние познаваме като шерпи. Би било престъпна неблагодарност и неуважение ако не им се отдели подобаващо място тук.
Всеки човек, дръзнал да атакува хималайските простори, независимо дали като алпинист, трекер или обикновен турист, естествено е оборудван с много екипировка за дългите, понякога и с месеци престои във високата планина. Това води до големи количества крайно необходим багаж, за който човек не може да се погрижи сам. И тук се появяват шерпите. Дребни, жилави и мургави мъже, често жени и деца, преметнали колани през челото, носят на гърбовете си товари, съизмерими с теглото им, а няма да се учудя ако е и повече! По тези места, на височини далеч над нашия връх Мусала, единственият начин за пренасяне на каквото и да е, е само на гръб. Човешки или животински…
Шерпите
Така пренасят материалите за построяване на къщите си, оскъдното им обзавеждане, храната, както и „нашата“ тежест, на пришълците, със своите вещи, капризи и купища екстри! Впечатляващо е, че тези планински герои ходят мизерно облечени, най-често по гуменки или джапанки (има и боси!), мълчаливо, тананикайки си някакви техни мелодийки, понесли спокойно житейския си кръст по будистко-философски начин. Срещу символично заплащане. А който се е движил на височини над 4 – 5 хиляди метра, знае как се усеща тежестта на всеки килограм!..
Според разказите на шерпите, животът им започва като такива при навършване на 15 години. След като напреднат в „кариерата“, някои започват участия в сериозни експедиции до осемхилядници, и то многократно, като впоследствие се преквалифицират в планински водачи, носят само собствената си малка раничка и осигуряват гостите на планината. Най-предприемчивите по-късно могат да стигнат дори до собствени туристически агенции, но като цяло това са единици.
Водачи
Всяка група се придружава от няколко водачи с презумпцията, че след определена височина често се налага да бъдат сваляни на по-ниско заболелите от височинната болест, или по каквато и да е друга причина. Тогава водачите се разделят и всеки поема нагоре или надолу със съответните хора. Отговорността им е изключително голяма, а самите те я приемат по такъв сериозен начин, че за нашите стандарти е направо странно умиляващо. Те са готови да скитат до безкрай из необятната планина само и само да осигурят необходимия комфорт (а и капризи) на попадналия там чужденец. Единият наш водач, на име Нима, наистина прекрасен човек, с поведение и морал, за който ние само можем да мечтаем, само на 29 години, а вече беше стъпил 4 пъти на Еверест! И на други осемхилядници, средно по един на година. Като шерпа. Завидна биография на един невероятно скромен местен човек. И как да не си спокоен дори в тази Планина, с такъв водач!
С такива водачи и необходимите шерпи се отправяме от Лукла към входа на Парка Сагармата, където след проверка на новите ни непалски паспорти за планината ще навлезем в дебрите й. Още в началото правят впечатление поставени предупредителни плакати, на които недвусмислено е написано: „Височината може да убива“. Със съвети за предпазване от височинната болест и мерките за справяне с нея.
Височинна болест
Интересно е да се отдели малко внимание и на височинната болест.
Този комплекс от симптоми се проявява при бързо набиране на височина, когато се понижава парциалното (частичното) налягане на кислорода във въздуха, на фона на по-ниското атмосферно налягане, което води до недостиг на кислород в клетките на организма. Медицинските изследвания показват, че поради ограничените адаптационни възможности на хората да компенсират този проблем, се налага да се живее известно време на голяма височина, за да се избегне настъпването на болестта, например за диапазона около 4 000 метра няколко дни са достатъчни за здрав организъм да се активират компенсаторните му механизми, но над 5 000 метра категорично се препоръчва по-нататъшно изкачване без особени рискове за живота да става след поне 20 дни престой на тази височина. Не случайно при експедициите към осемхилядниците алпинистите прекарват в базовите лагери на около и над 5 000 метра със седмици.
Намаленото съдържание на кислород в кръвта увеличава потока към мозъка с цел да компенсира, което пък води до нарастване на вътречерепното налягане, проявяващо се в главоболие и по-нататък – височинен мозъчен оток. Като цяло проявленията на височинната болест започват с главоболие, гадене, световъртеж, осезаем задух, проблеми със съня. За нетренираните тези симптоми са очаквани при достигане на 3 000 метра. Най-правилната стъпка е изчакване и аклиматизация, а ако симптомите не отминават, трябва незабавно да се пристъпи към слизане надолу. Затова и превенцията изисква строго спазване на правилата за височинно изкачване, както и евентуален прием на медикаменти, предотвратяващи развитието на болестта. Най-добър подход си остава правилният ритъм при изкачване, а именно – да не се превишават 500 метра денивелация на ден и след три дни да има престой на достигнатата височина. При възможност трябва да се спи на по-ниско, да се приемат много течности (в случая чай, тъй като над 4 500 метра водата в повечето случаи е замръзнала…) и най-важното – движението да става бавно. По този повод често се използва термина „хималайска стъпка“, което означава „бавно“
Учестено дишане и вълшебни гледки
С правилната аклиматизация, която провеждахме при изкачването си, може да се каже, че усещането за височината се изчерпа с учестен пулс и дишане (горкото сърце се опитва непрекъснато да компенсира авантюристичните ни изяви!), забавяне на движенията и често срещаната в този район кашлица. Тя до голяма степен е резултат на ниските температури в зоната на петте хиляди метра, защото при нощувките ни дежурният ми висотомер-термометър непреклонно стоеше на -3 до -5 градуса извън спалните чували. Накратко, разреден въздух, ниска температура и порядъчен вятър – така изглеждат Хималаите на тези височини.
Оказа се, че дишането може да се учестява не само от височината, но и от непрекъснато разкриващите се все по-вълшебни гледки, с навлизането в Планината. Изкачването започва плавно по долината на буйната река Дуд Кози, по която ще вървим дни, докато тя изтънее и стане като малко поточе. Пътят ни я пресича многократно по висящи въжени мостове, някои от които достигат височина 60 метра над нея и дълги повече от 100 метра. Тесни, люлеещи се и атрактивни, особено когато по средата се случи среща между хора и якове или натоварени магарета! Цялата конструкция лежерно се полюшва в такта на по-тежкия, а по-лекият си пожелава да стигне безпрепятствено на другия бряг. Отдолу бушуват хималайските бързеи… И след малко пак така.
Пътеката ни поднася във всеки миг какви ли не красоти, цветове и форми. Дори става малко комично как всеки се опитва да улови безценния за него миг с фотоапарата си, спира, спъва се, оглежда се и въобще разнообразие от снимащи индивидуалности. Особено ценни са въоръжените едновременно с камери и фотоапарати, когато трябва да балансират с цялата техника, прилагайки всякакви жонгльорски трикове. А на човек в душата му, дали изказано или не, стои очакването за големия миг – Мигът на първия визуален контакт с Върха! Когато ще видим с очите си Еверест! Забелязва се подсъзнателното търсене на прилика между него и постепенно появяващите се един по един ледени исполини над нас. Ентусиазмът ни бързо е охладен от водачите, които назовават върховете с имената им, но и с някакви „несериозни“ височини от 5 – 6 000 метра. А ние чакаме да видим 8 848-те метра…
Постепенно навлизаме в ежедневен ритъм, състоящ се от непрекъснато ходене с редуващи се изкачвания и слизания, все по-пленителни гледки, набиране на височина с все по-учестено дишане, с трепетно очакване за предстоящите неизвестности. Понякога пътеката изисква сериозно внимание, тъй като е пределно тясна, а е врязана в стръмните скали доста екстремно. А пък и срещите с натоварените якове не са редки.
Столицата на шерпите
Неусетно преминаваме през малки планински селца. Пакдинг е първото, сгушено до реката, на фона на шестхилядника Кузум Кангуру, в което правим първата си хималайска нощувка. Все още условията са изцяло цивилизовани и това ни настройва оптимистично, а пък и още няма следа от умора. Вторият ден ни подарява първите снежноизваяни гледки на близките върхове – Тамсерку и Кантега, и двата високи над 6 600 метра, наподобяващи гигантски ледени драперии, предизвикателно остри и недостъпни. Планината започва постепенно да се разкрива пред жадните ни очи, върховете се приближават, все по-насечени, нереално надвиснали над главите ни. Пристигаме в Намче Базар, известната „столица на шерпите“, необикновено градче с цветни постройки, накацали амфитеатрално на стръмния склон.
Еверест
Макар и да не е голяма височината (3 450 м), започва слабо да се усеща разреждането на въздуха, както и понижаването на температурата. Кратка разходка из градчето, нощувка и в ранната утрин отново по пътеките, водещи към върховете.
След няколко часа, изкачвайки се от Намче към следващото селце – Кумджунг, преминаваме един превал на 3 850 метра височина, от който най-после се изправяме пред дългоочакваната картина – в далечината пред нас е Еверест! Недостижимият и близък Еверест! 8 848 метра – Покривът на света!
И тогава усещането е за сливане с Вселената и Времето…
Според будистите неделимият съюз между Човек и Вселена се изразява в седем различни вида и има седем различни приложения към седемте плана на мисълта, а това означава „Аз съм в теб и ти си в мен“…
Такъв е смисълът на най-великата мантра, думи с които може да се трансформират нечистите тяло, реч и ум, в чистите тяло, реч и ум на Буда – ом мани падме хум……
Във втората част следва среща с високата част на планината, езерата и връх Гокио.
