Както обещахме на читателите на списание „Геомедия“, в настоящия брой ще се опитаме да разкажем нещо за нашите предци – геодезисти. Тези, които в тежките времена между войните, успяват с ентусиазъм, неимоверна сила на духа, жестоки лишения и голям професионализъм да положат геодезическата основа на младата българска държава. Тези, които със своята висока образованост, настойчивост и всеотдайност за благото на България, издигнаха авторитета на геодезическата професия.
Свършеното от първите в най-пълна степен може да се определи като професионализъм при екстремни условия.
Познаването на професионалната ни история е повод за гордост, тъй като тя изобилства от светли личности и събития, от международни признания и високи научни постижения.
Началото е било трудно, свързано с много несгоди и лишения, породени от тогавашната политическа и икономическа ситуация в страната. Несъмнено за читателите ще представлява интерес оригиналния изказ на нашите предшественици, затова ще си позволим да цитираме в оригинал написаното от тях, без анализи и обобщения. Нека всеки сам си направи изводите и намери връзка с трудностите в последните години за гилдията.
Гл. ас. д-р инж. Борислав Александров и инж. Георги Михайлов
В годишника за 1922 г. на Географическия институт при Министерството на войната, с главен директор Иван Вълков – Полковник от Генералния щаб, геодезист, четем:
„Организацията на Института, в свръзка с подготовката на личния състав, играят първа роля за успехите на работите. Без това, даже многото материални средства не биха помогнали за една методична и успешна дейност. По тези имено причини се откри Геодезическата школа на Института, която миналата година завършиха успешно 29 человека, като им се даде едно полувисше специално образование, а 7 человека завършили с най-добър успех първия курс на школата, се изпратиха във висши политехнически заведения в странство за получаване висше геодезическо образование, със задължение да прослужат след това в Института най-малко 8 години. Все със същата цел, за да не се спира развоя на работите, освен четирите геодезиста или инженер-землемери на служба в Института, се приеха двама служащи, завършили физикоматематическия факултет на нашия университет, които, ръководени от специалисти, се готвят за предстоящите астрономически работи, в свръзка с триангулацията на България, към които работи, при желание, могат да бъдат привлечени и некои професори от нашия университет“ (стр. 7 и 8)
Ген. Иван Вълков Акад. Вл. Христов Проф. В. Пеевски
Същата тази Геодезическа школа на Географическия Институт при Министерството на войната са завършили и изпратени да учат в чужбина едни от най-известните български учени-геодезисти, картографи и фотограметристи като подп. д-р Димитър Василев Стоянов (1897-1938), проф. инж. Васил Пеевски (1905-1992).
В изключително трудни икономически условия през 1922 г. продължава работата по полагане триангулацията на Царство България. Основните превозни средства са каруци с коняри, отпускани от войсковите части за летния период на геодезическите групи. За доставката на материали за строежа на триангулачните точки и сигналите са организирани търгове, които допълнително са усложнявали работата на групите. Поради липса на необходимото количество личен състав за полевия период са привличани войници от войсковите части, които не са добре облечени и продоволствено осигурени. Но екстремното в тези времена не свършва до тук, а именно:
„Проекта за триангулачната мрежа от 1-и и 2-и ред на България се вижда в приложение I.
Работите по триангулацията на България през 1922 г. продължиха с постройката на тригонометричните точки 1-и и 2-и ред, източно от построените вече през 1921 г. такива точки в пограничната ни зона със Сърбия. Постройката се извършваше по точно установените типове според показаните по-долу чертежи и фотографии на действително построени точки. Работата се извършваше при много трудни условия особено по труднодостъпните планински върхове.
„…Работата по строежа е вървела доста бавно. Една от главните причини за този бавен вървеж е недобрата екипировка, недобри превозни средства и лоши работници.
Войсковите части беха дали повечето разбити коли, които из лошите балкански и междуселски пътища постоянно се чупеха и се губеше много време за поправката им.
Повечето от конете беха такива, които не вършат работа – не теглят; а също и некои от войниците каруцари и коневоди – тия, от които частта им е гледала да се освободи. Колкото за другите войници, които в частта си, при своите началници са били дисциплинирани и послушни, когато дойдоха да работят при цивилни чиновници, които немат никаква власт над тях, много се отпуснаха и станаха непослушни. Работниците беха трудоваци, които за да избегнат от работа в задругата, пожелали да дойдат на работа в Института, като се надявали, че няма да има тежка работа и само ще правят разходки из България. Те беха току що събрани, още недисциплинирани, непослушни и крайно лениви; на държавната работа гледат с отвръщение и при всеки удобен случай бегат от работа. Освен това и за продоволствието на хората и добитъка, което ставаше от техните части, редовно не се изпращаха средства. Постоянно трябваше триангулаторите да губят време по телеграфопощенските станции и да се разправят за това.
Друга важна причина за бавния вървеж на работата бе нередовното доставяне на материали. Понеже всички материали се доставяха чрез търгове, често трябваше по неколко пъти да се обявява търг докато се отдаде доставката на некои материали. Ставаше нужда на много върхове да се ходи по два пъти – веднъж за постройка само на дървената конструкция поради липса на цимент, втори път за постройка на бетоновия стълб – излишни разкарвания на работници и коли с всичкия багаж. Тъй като всички материали се купуваха в София и от там се разпращаха по участъците на групите, губеше се много време с приемане вагоните, разтоварването им и разнасяне материалите по пунктовете в складове.“ (стр. 66)
Работата по полагане на държавната триангулация продължава през лятото на 1922 г., но проблемите не намаляват, въпреки натрупания опит от предходната година. Понеже на триангулачното отделение не предстои друга работа, то се образуват двойно повече строителни групи. Районите за работа са разпределени, а местата на точките уточнени но…
„Понеже строителните групи имаха вече опитност, знаяха всички трудности, които се срещат при тая работа, то се налагаше по-добре да се обзаведат, затова още през зимата се иска да се набавят необходимите средства и пособия за по-добро функциониране на групата, обаче при излизането на работа се виде, че те трябва да тръгнат на работа още по-зле екипирани, отколкото през предното лято, защото по липса на кредит абсолютно нищо ново не можа да се набави, а много неща от миналогодишните бяха вече негодни.
Пак поради недостатъчен кредит издейства се да се отпуснат от войсковите части кола и товарни коне с колари и коневоди войници, а за работници – трудоваци от трудовите задруги.
Работата трябваше да почне на 1-и май, за която дата беше наредено отпуснатите от войсковите части на всека група по две коли и четири товарни коня, а същевременно и по шест души трудоваци от разни трудови задруги, да се съберат на определените за всека група пунктове. Понеже Дирекцията на трудовата повинност не се съгласи да отстъпи безплатно трудоваци, то бехме принудени да се откажем от тях, като войсковите части се съгласиха да отпуснат още по четири войника на група, и освен това разреши се всяка група при нужда да си наема майстори – зидар и дърводелец срещу надница от местното население при строеж на всека отделна пирамида.
При приемането от групите на колата, конете и войниците се повтори същото като миналата година. Пак беха дадени негодни коли и коне и пак трябваше да се моли да бъдат сменени с по-добри. Освен това беше предписано от Военното Министерство до някои джандармерийски части също да дадат превозни средства. Тия, понеже беха минали вече под Министерството на Вътрешните работи, отказаха да изпълнят това предписание и стана нужда да се води дълга преписка, докато се уреди този въпрос, а групите, които трябваше да получат тези кола и коне, стояха в бездействие. Най-после на 8-и юни всички групи вече започнаха работа с чувствително по-оскъдни средства от миналата година.“ (стр. 68, 69)
Връх Вихрен (Елъ-Тепе)
Геодезическите измервания на точките по най-високите планински върхове на Рила и Пирин са извършени през 1928 г. Измервателните групи са подложени на всички капризи на времето и характерните особености на високопланинските условия. Независимо от летния сезон, метеорологичните условия в планината са непредсказуеми и сурови. Недобре оборудваните полеви групи стоически понасят несгодите и с много мъжество, професионализъм и себеотдаване изпълняват програмата за измерване. Каквото и да се напише от наш съвременник за тогавашните премеждия, преживявания и чувства на участниците в измерванията, ще е малко и недостатъчно. По тази причина ще цитираме доклада на началника на изчислителното отделение през 1928 г. математик Христо Калфин до Главния директор на Географския институт.
„Донасям Ви, господин директоре, че през тазгодишната полска работа на поверената ми секция се падна най-високия и труден участък от цялата ни първокласна мрежа. Тук влизат най-високите и недостъпни върхове „Мусала“ и „Ел-тепе“. На последните два върха трябваше да се станционира при едни условия, които не могат да се опишат. На тези върхове си бяха дали среща височината, стръмнината, силните ветрове, студът и най-после снегът. Едвам ли е имало групи, които са били изложени на толкова големи рискове, било за живота на наблюдателя, било за инструментите, било за войниците и конете. Лишенията и несгодите се явяваха на всяка стъпка; обаче голямото съзнание, което имаха геодезистите от поверената ми секция за общото дело, което ще изнесе поверения Ви Институт, постоянно ги импулсираше и те не оставяха неизползувана нито минута.
Благодарение на големите усилия и жертви, които се направиха със здравето на чиновниците, участъкът на секцията можа да се завърши благополучно.
Вследствие на разместването, което се наложи в участъка, поради невъзможността на някои визури, направи се едно забавяне на цялата работа с около 15 дни. Това забавяне продължи работата на високите върхове и при наличността на нов сняг на височина до 1,50 метра, какъвто е случаят с връх „Ел-тепе“. И при този голям сняг и при отдалечеността на върха от най-близкия подслон хижа „Бъндерица“ /на 5 часа път от върха/, се намери един надничар Недко Недков от 4-та наблюдателна група, предаден временно към 3-та наблюдателна група, който, ставайки в 2 часа през нощта, катерейки се сам по стръмните снежни наклони, можа в продължение на 3 дни да устои, като си направил землянка от сняг на самия връх, за да го пази от силния вятър, който бушува там извънредно много, от който и самия връх си е получил името „Върха на бурите“.
Съзнавайки този надничар важността на работата и импулсирайки се от пратените му насърчителни телеграми, устоя с риск да си разстрои здравето и можа да се свърши станцията „Коньовска бандера. Това е един случай, Господин директоре, който едвам ли ще се повтори друг път в дейността на Института, а именно сам човек да се бори със снега и бурите и да посреща изгрева на Слънцето на самия връх и да остава през цялото време и свети редовно. Това е нещо повече от подвиг.
Христо Калфин
За тази му дейност моля, Господин директоре, да му се изкаже похвала, която ще служи като насърчение на останалия персонал при изпълнение на възложената им задача.
За твърдото отстояване на геодезиста Иван Кацаров – н-к 4-та наблюдателна група и геодезиста Първан Бъчваров – помощник наблюдател на връх „Мусала“ – на най-високите върхове в България повече от 30 дни, борейки се с изброените по-горе несгоди, моля също да се изкаже похвала, или се представят първите трима за заслуга, понеже имат изслужени години, а четвъртият – само за похвала.
Това внимание от Ваша страна, Господин директоре, ще служи на всички при бъдещата полска работа като фар, който винаги ще им показва грижите на тяхното началство във Вашето лице.
2.XI.1928 г.
Подпис Калфин
Изчислител
Началник изчислително отделение“
… Сега е 2012 година. Повече от 80 години оттогава…
Геодезическите инструменти са неузнаваемо променени, технологиите – вече фантастични спрямо онези времена…Хората, и те не са същите, обаче…
Дали пък няма да можем в днешни дни, заедно с космополитната техника, нахлула в геодезическото ежедневие, да продължим и надминем историческите, себеотрицателни постижения на професионалните ни предци, доказвайки, че сме се учили именно от тях на добра практика?
