Борислав Александров преподава по Основни геодезически измервания и мрежи, Калибриране и стандартизация в геодезията, а доскоро и упражнения по предметите Геодезическа астрономия и GPS в катедра „Висша геодезия“ на УАСГ. Което не е пречка основното му хоби да си остават пътешествията. Зодия Овен.
За въпроси и контакти: alexandrov_b@abv.bg
„El condor pasa…“ – няма как да не се сети човек за Южна Америка и Андите като чуе песента. Аз поне със сигурност си ги представям. Както и високите пасища с ламите из Перу… Но и обратното е сигурно – гледаш от близо дивните пейзажи и високите зъбери на перуанските Анди и все ти се струва, че чуваш отнякъде мелодията за прелитащия кондор…
Мога да се впиша в числото на щастливците, докоснали се отблизо с някои култови места в Страната на инките. Тези места, които допреди две десетилетия бяха достъпни само за определена категория хора, сега са проблемни единствено заради високата цена на пътуването до там. И все пак, не мога да не отбележа, че когато човек си постави една цел, намира начин да я постигне, с цената на други лишения. Тази цел си заслужаваше толкова много, че наложилите се жертви избледняват на фона на преживените емоции.
Перу винаги е била страна, обвита в преливащ се от историята в съвремието колорит, страна на мистика и древни тайнства, на забележителни постижения в обществото на инките. Едва ли има човек, който да не е спирал погледа си върху странните изображения, видими единствено от въздуха и изработени по неизвестен досега начин! Загадъчните фигури в пустинното плато Наска… Има различни теории за същността на фигурите и линиите, разположени по неизяснен все още начин спрямо посоките на света. Дали са били използвани за отбелязване на различните дати от годината? Дали са знаци към някаква свръхестествена сила, поставени за омилостяване на духовете и затова са видими само отгоре? Така или иначе все още липсва задоволително обяснение как и защо изобщо племето наски е създало изображенията и геоглифите, а същевременно не е оставило никаква писменост.
С ясното съзнание, че не мога да отговоря на тези въпроси, решавам, че е достатъчно поне да се доближа доколкото е възможно до тази дива част от планетата ни. А колкото повече видя там, толкова повече въпроси сигурно ще си задавам впоследствие.
Както и да е, успяхме да сформираме група от петима ентусиасти, готови да се впуснат в приключението Перу, каквото и да означава това. Струва ми се любопитно за читателите на Геомедия, че четирима от петимата пътешественици са представители на ГЕОнауките – двама са геодезисти, един е геолог, а едно момиче е геоморфолог! И това ако не е ГЕОекспедиция!
Избираме „южния“ летен сезон (февруари) и след всички организационни детайли и много часове престой във въздуха се озоваваме на летището в Лима, столицата на Перу. Престоят ни е така преценен, че ще е много припряно да се разходим из града, а и настъпва нощта, затова избираме нашенския вариант – часовете престой в терминала да ги изкараме насядали в неудобни пози, но пък с една бързонамаляваща бутилка уиски и няколко пластмасови чаши. И, разбира се, разкази, истории за къде ли не по света. Както и планове за оптимално кръстосване из Перу. С тази малка особеност, че си правим сметките малко прибързано. А плановете в типичен за далечните пътувания стил започват да търпят сериозни промени.
Първото сериозно появяване на „мистър Мърфи“ усетихме, когато дойде информацията, че страната е засегната от голямо наводнение и стихията е отнесла железопътната линия, водеща към свещения град Мачу Пикчу! Достъпът е отрязан и в момента спасяват хората там с вертолети. А като си спомня с колко трудности успяхме да си резервираме места за тази култова железница още от България, прелетяхме през океана, за да видим това чудо и сега изведнъж… няма достъп! Впоследствие се опитахме да уговорим местни туроператори да ни помогнат да се доберем до там, но ни беше категорично отказано поради липсата на физическа възможност. Просто няма друг път.
Докато осмисляхме новата ситуация, се появи следващата. Нали едно зло не идвало само! Съобщиха, че поради лошо време се отменя полетът за град Куско, който чакаме толкова време. Проблемът е, че Куско се намира на 3600 метра надморска височина и времето е много динамично, а това означава, че от там не разрешават самолетът въобще да излети от Лима, докато не се вдигне мъглата. И както обикновено става в такива случаи, първо е отлагане за половин час, после за един и т.н.
Всичко дотук обаче е изцяло забравено, когато дойде моментът да кацаме в старата перуанска столица Куско. Отмина в забравата и толкова друсащият полет над Андите, когато слушайки как в задната част на самолета се разпиляха всякакви чаши, чинии и инвентар, си мислех колко ли може да издържи конструкцията на тези машини, и че вече сме във въздуха противно на всякакви физически закони. Явно турбуленцията над високите Анди си е атрактивна!
Точно когато разсъждавах за физиката, изведнъж облаците се разкъсаха и ние се озовахме толкова близо до върховете на планината, че сякаш сме между склоновете, като над някакъв макет! Там върховете надхвърлят 5000 метра и от илюминатора всичко изглежда изключително нереално! Забелязват се малки къщички, животни, пътеки, изобщо като в приказка, само че високопланинска.
Последва първият контакт с надморската височина, на която се появяваме директно от морското ниво. Тъй като очакваме какво ли не да се случи и едва ли не да се задушаваме, с удоволствие забелязвам липсата на някакво видимо проявление на кислороден глад. Корави българи! Какво знаят перуанците… Но в интерес на истината първото нещо, което предлагат невероятно гостоприемните домакини, е чай от листа на кока – най-подходящото за противодействие на височинните неразположения. Или дъвчене направо на листата. Не знам дали защото не съм усетил пристъпи на задух, или поради самия вкус на този чай, но го заклеймих като безвкусен и повече не посегнах към него. Някои си го пият с кеф.
Перу е трета по големина страна в Южна Америка, след Бразилия и Аржентина и площта й е 1 285 200 кв. км. Половината от населението са индианци – кечуа и аймара, останалите са мулати, метиси и от други етноси. По-голямата част от страната е заета от високите перуански Анди. Между техните вериги се образува обширно, високо разположено плато. Железопътната линия от столицата Лима до гр. Серо де Писко е най-високата жп линия в света (4816 м). Тихоокеанското крайбрежие, дълго почти 3000 км, е пустинно. Тук дъждовете са редки поради студеното Перуанско (Хумболтово) течение. То охлажда въздушните маси, които достигат нагорещената суша, но не причиняват валежи.
От Перу извира най-пълноводната река на света – Амазонка. В продължение на цели 700 км тя преодолява гигантски прагове, спуска се стремглаво в бездънни каньони, образува езера с острови и пищна растителност.
Поречието на Амазонка в Перу е обрасло с вечнозелени и мъчнопроходими екваториални гори. Това е светът на ягуарите, пумите и други зверове.
Някога Перу е съставяло сърцето на Империята на инките. Напоителните канали, терасовидните ниви по склоновете на Андите, които съществуват и днес, се смятат за паметник на забележителната им култура. Твърди се, че при строежа на древната столица на инките Куско са участвали 50 000 индианци, които са работили цели 20 години, за да изградят каменните дворци и храмовете. Облицовали стените на Храма на Слънцето със златни плочки, а дърветата, цветята и птиците в заобикалящите го градини били от чисто злато. Имало дори и улица, постлана със сребърни блокчета.
Паричната единица в Перу е SOL (сол) и се приравнява на около 40-50 стотинки.
Перуанците са народ с индиански черти, мургави, ниски, набити, същевременно подчертано социални, комуникативни и разбира се, с конкретни намерения да спечелят от туристите. Като цяло изпъква бедността, не се забелязват някои познати контрасти, впечатлението е по-скоро, че стандартът на живот е нисък. Почти навсякъде се искат някакви пари за щяло и не щяло, пък който даде. Много често човек може да стане участник в ето такъв разговор с малките перуанчета, опитващи се да изкарат по някой сол от многобройните туристи: „Дай ми един сол и ще ти лъсна обувките!“, а аз казвам, че нямам нужда от лъскане. То не престава да ме преследва със сандъчето си с боята. Следва отново: „Дай ми един сол, за да ти лъсна обувките!“ С досада отказвам и махвам с ръка, но явно е ред на най-комичната част от „разговора“ ни. „Ами тогава само ми дай един сол!“. Забележителна логика на необременените с отношенията на цивилизацията перуански деца.
Туроператорите и техните фирми могат да се определят като много находчиви, отстъпчиви, с желание да не те изгубят като клиент. Впечатляващи са усилията им да ти предложат какво ли не, без да робуват на един или друг рекламен пакет. Променят маршрути, комбинират различни превози и накрая си техен, няма как. Не знам дали всички са така, но този агент, с който се споразумяхме да ни осигури пътуване из страната, си изпълни абсолютно всичко обещано, като направи възможното – за краткото време да видим максимално. След като ни закара до хотела, ни каза, че утре щял да дойде някой с кола да ни вземе и да потеглим. И толкова, без много разправии и уговорки. Надявахме се да не ни поизлъже.
Времето дотогава трябваше да бъде използвано за първоначално разглеждане на Куско. Намира се в долината на река Урубамба, което макар и да означава Свещената долина, беше причината да се наводнят стотици квадратни километри, да загинат хора и да бъдат отнесени множество къщи. Древната столица е изградена от първия инка – Манко Капак в далечната 1438 г., в изпълнение на завета на Бога Слънце. На височина 3600 метра над океана, заобиколен от най-високите масиви в перуанските Анди – Виликанота и Вилкамамба, Куско е най-старото постоянно обитавано селище в Северна и Южна Америка. Макар и малък град с около 300 000 хиляди жители той е известен туристически център и из улиците му непрекъснато сноват чужденци от всякакви националности и раси.
На първо място несъмнено трябва да се отдаде необходимото внимание на символа на града – катедралата „Успение Богородично“, главен храм и седалище на епархията на Куско. Тя е резултат от няколко проекта, разработени от различни архитекти, в много кратък период от време, като началото е положено от Хуан Мигел де Вераменди през 1560 г. и заменен две години по-късно от Хуан Кореа. Завършена е през 1649 г. от архитект Мигел Гутиерес. Днес катедралата е едно от най-посещаваните места в града и действително славата й е напълно заслужена. Намира се на главния площад – Пласа де Армас (Площад на воините – Уайкапата), както впрочем се казват и повечето централни площади в градовете на държавите в този район.
Успяваме да си организираме екскурзия из най-интересните забележителности около града и веднага след посещението на катедралата се качваме на малко автобусче. То ще ни отведе до градината Кориканча, крепостите Пукапукара и Саксауаман. Купуваме си билети, с които могат да се посетят над 20 забележителности около Куско, на цената от около 15 долара. Изкачваме се над града, може би на повече от 3800 метра, за да се разходим между старателно подредените каменни блокове на крепостта Пукапукара.
На езика кечуа името означава „Червената крепост“, а построяването й се свързва от историците единствено с отбранителни цели. Самата крепост е изградена от дебели стени, площадки и стълби, както и няколко наблюдателни пункта, от които вероятно инките са охранявали подстъпите й. Смята се, че когато важните особи са посещавали „Ваните на Инките“, или Тамбомачай, охраната им е била именно от крепостта Пукапукара.
Тамбомачай е археологически комплекс, разположен на площ от повече от един хектар, посветен на култа към водата, както и място за отдих на управляващите. Целият комплекс е изграден от платформи и фонтани, запазени в оригиналния си вид. Особен интерес представлява системата от аквадукти и каскади, издялани в камъка, които разпределят идващата отгоре изворна вода в еднакви количества между различните корита. Навсякъде из тази царска градина има красива и непозната растителност. Разбира се, посещаваният от много туристи комплекс не може да съществува без импровизирания пазар на индиански плетени шарении! През целия път между ваните сме заобиколени от продавачи на пуловери, изплетени от вълна на лама и алпака! То трябвало да дойда до тук за да разбера, че алпаката не било само сплав за канчета и чинии, ами било вид високопланинско животно, сходно с ламата, което живее на височина от над 5000 метра в Андите и вълната му е много скъпа и уникална за района на Перу. Макар и много бодлива, смесена с памук и други тъкани, алпаката е суровина за най-предлаганите плетени изделия в цялата страна.
Символиката на Перу
На връщане си мисля дали ще се появи туристическият агент, както обеща, за да ни отведат към езерото Титикака. Насадилото се напоследък хронично недоверие у мен като нормален българин ме кара да се чувствам несигурен в обещанията на мургавия туроператор, който настояваше да получи парите си за услугата още в началото. Ами ако изчезне, къде ще го намерим в този кошер от еднакви за нас на външен вид потомци на индианците? Наближавайки хотела, забелязах, че на тясната улица пред самия вход е паркиран автомобил и като че ли до него е нашият човек. Оказа се, освен че беше той, ами беше дошъл и по-рано и ни чакаше да се завърнем от обиколката си. Поздрави ни много сърдечно и ни предложи да ни помогне за багажа. А колата се оказа доста луксозен миниван за 6 човека, който надхвърли всичките ми очаквания за превоз на фона на заобикалящата ни действителност. То било хубаво да се чувстваш като ВИП персона! А все пак пътят ни до Титикака ще бъде повече от 400 километра, така че луксозното возило определено внесе радост в пътешественическите ни души.
Натоварихме се бързо и се отправихме към град Пуно, откъдето щяхме да отплаваме до сърцето на езерото Титикака и тръстиковите острови Урос. Пътят ни щеше да премине през долината на реката Урубамба, причинила всичките щети на перуанците и отрязала пътя ни за Мачу Пикчу. Само дето не знаехме, че ще минем близо до опустошените от стихията къщи и дворове по цялата долина. Гледката на това човешко нещастие е наистина потресаваща и ни подсказа като някаква нежелана гротеска колко сме безпомощни пред природните стихии.
Стърчащи покриви над водата, сринати стени, огромни водно-кални пространства, тук-там някое островче и ние насред следите на стихията. Малко по-нататък достигнахме до организирания палатков лагер, където бяха настанени хората, останали без дом и покъщнина. Денят беше доста облачен и мрачен, което подсилваше депресията в картината. Редуват се дъжд с ниски, сиви облаци, пак дъжд и тишина. Неусетно се изкачваме по шосето нагоре към превала, който ни отделя от град Пуно. С любопитство наблюдавам GPS-а си, за да видя как сме с височината – преминахме 4000 метра височина, а още има да се изкачваме. Появява се сняг по близките високи урви, а небето е все така оловно негостоприемно. Шофьорът ни показа отбивка до пътя, където имаше няколко сергийки с перуански „всякакви неща“ и спряхме, за да усетим въздуха на височината от около 4200 метра. Определено се усеща хлад, а и вятърът допълва чувството за високата планина. Поснимахме и отново на път. Мога да кажа, че не усещаме някакъв дискомфорт от височината, освен може би известно учестяване на сърдечната дейност, но така и не установихме дали е само от височината. Но… усетихме друго, за което просто не ми беше минавало през ума. Пътувайки през красотите на високите Анди, полуизлегнати в удобните седалки на минивана, си наляхме перуански ром, който да превърнем в специален коктейл с кока-кола. И тогава… отворихме бутилката с кола (2 литра). За момент ми се стори, че присъствам на изстрелване на совалка! Никога досега не бях отварял бутилка с газирано питие на такава надморска височина. Започна една река от пяна навсякъде из салона. Оказа се, че газираната напитка на тази височина може да кипи в продължение на поне 15 минути, почти колкото да позачистим в движение щетите от избухването. Вече знам какво не трябва да се прави на тази височина – да се пие безалкохолно, явно!
Постепенно в далечината пред фаровете ни се открояват светлинките на град Пуно. Залезът отдавна е приключил с колоритното разнообразие на високопланинските разцветки и наоколо е само тъмнина. Единствен шофьорът става все по-весел, като че ли е участник в изригващия коктейл „ром-кола“. Съвсем скоро става напълно ясна причината: влизаме в Пуно. Вече е късна вечер, а по улиците се вихри Карнавалът… Просто ние не сме знаели, че по това време там се провежда ежегодният карнавал, едно вулканично-емоционално тържество на южноамериканската душевност! Пищна музика, още по-пищни костюми, много шум, светлина и много, много хора! Нещо като по-скромна версия на карнавала в Рио, с тази „съществена“ разлика, че поради надморската височина участниците са много по-облечени. Но дори и с този явен недостатък, карнавалът си е много пищен. Музиката по улиците е доста силна и в един момент определено човек копнее за тишина. Хората плътно заемат уличното пространство до степен невъзможност за преминаване! И потокът танцьори и музиканти се движи по много от улиците на града. Така преминаването от едно място до друго си е средно голямо приключение! За щастие двама от групата ни бяха с височина, надминаваща доста средната за перуанците, което помогна да не се изпогубим из огромната тълпа.
На карнавала в Пуно
Заедно с непредизвиканото ни участие в колоните с музиканти и танцьори (а за да преминеш към другата улица, действително трябва да пресечеш колоната на участниците, които те повличат с тях и искаш – не искаш, преминаваш известно разстояние като част от карнавала!) обикаляхме и за да търсим място за хапване. Тук е мястото да спомена за едно традиционно ястие в Перу. Това е т.нар. куй или за повече яснота – печено морско свинче, както и да звучи това. Когато събирах информация за Перу преди пътуването ни, ми бяха казали, къде на шега, къде поради неяснота, че куй е печен плъх, което ми се видя доста екстравагантно, дори и за моите твърде либерални разбирания за приличие. Оказа се, че ястието не е плъх, а морско свинче, което пък според българската кухня не подобрява много картината на възприятието. Бяхме с твърдото убеждение, че ще опитаме местното кулинарно богатство в автентичните условия на перуанските ресторанти.
Уви, не ни било писано да се похвалим с усвояването на това нестандартно предизвикателство – ял съм тихоокеански стриди, та куй ли няма да опитам, си мислех аз! Но съвпадението на нашето пътуване с шумния национален карнавал в град Пуно беше причина за този пропуск. Големият брой туристи и пришълци в града бяха унищожили всичките налични „куйове“. Отложихме кулинарното пиршество за следващо пътуване из земите на инките.
Следващата сутрин е началото на водното ни приключение – обиколка из езерото Титикака – огромна водна площ, над 8300 кв. км, разположена на височина от почти 4000 метра над морското ниво. По-голямата му част е в Перу, останалата – в Боливия. Езерото е известно с построените от тръстика плаващи острови, наречени Урос.
Тези плаващи острови наподобяват огромни салове, на които племето Урос преди векове са построили своите къщи също от тръстика, направили са огнища, наблюдателници, а сега и сергии за неизбежните сувенири, дори на най-големия от тях казват, че имало и училище! Гостоприемните домакини демонстрират ръчно изработени тъкани, килими, пуловери и какво ли още не. Поканиха ни да гостуваме в една от къщите, тази на сеньор Сантяго – местен индианец. В почти празната тръстикова колиба няма никакви следи от цивилизация, макар че се вижда малко телевизорче, маса, нещо като легло. На мен специално ми се стори, че тези хора живеят там само през деня, с цел атракция за туристите, но знае ли човек. Домакините бяха много гостоприемни, естествено накрая даже ни убедиха да си накупуваме сувенири, в което дори не съм се и съмнявал!
Все пак сувенири от средата на езерото Титикака не се купуват всеки ден… Пообиколихме с тръстикови лодки до други острови, послушахме музикални изпълнения, представени с много жар от едва проходили сополиви индианчета, въобще екзотика.
Индианки от племето Урос
Настъпващата нощ беше последната ни в Пуно, затова се полюбувахме на продължаващия карнавал с феерията от танци и музика и потеглихме по обратния път към Куско. Вече по познат път, а и в тъмнина прекосихме високия превал на Пуно, долината на реката Урубамба и през нощта, доста изморени, но с емоционално богата душа започнахме приготовленията си за отлитане към столицата Лима.
Сеньор Сантяго – домакин
Още нещо за гостоприемството на местните хора. В ранния час на заминаването ни момчето от рецепцията на хотела беше приготвило лека закуска с кафе и чай, които много любезно и усмихнато ни поднесе. Тогава се сетих, че имам в багажа си няколко мартеници, взети за подаръци по света. Извадих две и му ги подарих с думите, че това е национален и уникален български символ на пролетта, здравето и т.н. и са за него и жена му. Той се усмихна, разгледа ги мълчаливо и внимателно, и изчезна някъде. След малко донесе на всеки от нас по една огърлица с някакъв техен символ, окачен на връв с лакирани дървени топчета, подаде ни ги като каза няколко пъти единствено: „Грасиас!“. В съзнанието ми се запечата завинаги погледа на този индианец, дълбок и невероятно човечен поглед, естествени очи, които добавиха само простото „Благодаря!“. Тази картина, отредена от съдбата като финал на престоя ни в Страната на инките, този емоционален българско-перуански мост се превърна в завладяващ спомен и надежда за нови срещи в подножието на върховете на Андите, там където прелита Кондора….
Българо-перуанско изпълнение на „El Condor pasa….“
