Доц. д-р инж. Венета Коцева
Лесотехнически университет – София
Продължениe от миналия брой
Картиране на статистическите данни от преброяването на 01.01.1893 г. в Княжество България.
Тук ще бъдат анализирани картографските методи, използвани при изготвянето на картограмите в [1] за отношенията на рогатия добитък, конете, овцете, козите и свинете към населението в Княжество България според данните от проведеното преброяване на 01.01.1893 г. Всъщност от гледна точка на съвременната картография това са карти, изработени по два основни картографски метода на количествения фон и на картограмите.
Метод на количествения фон
Методът на количествения фон се използва за подразделяне на територията по определен количествен показател или по комплекс от показатели, характеризиращи нивото на икономическото развитие. При него този метод са възможни два начина за картографиране:
– Предварително разделяне по избрано основание (в разглеждания случай – по околии), определяне за всяка околия на стойността на картографирания показател (например, състав на населението по пол, вероизповедание, майчин език и др.) или на комплекса от показатели и, накрая, отнасяне на подразделенията към съответстващите им степени на скалата;
– Определяне на стойностите на количествения показател по цялата площ на картата и след това определяне на границите на участъците, които се отнасят към различните степени на скалата.
Подходът, който е избран и следван при всички карти за статистическите показатели в [1], е първият. Оформянето при картографирането по метода на количествения фон е сходно с това при метода на качествения фон, но наситеността на цвета или силата на щриховката на степените от скалата отразява ръста на показателите, което е налице и при тук анализираните карти.
Метод на картограмите
От картографията е известно, че методът на картограмите е метод за изобразяване на средната интензивност на някакво явление в пределите на определени териториални единици, най-често административни, несвързани с действителното, географски обосновано, райониране на това явление, а тук имаме описани обхвати от вида на „от – до“, което е характерно за метода на количествения фон.
В картограмите по правило се използват относителни показатели (например, средната плътност на населението), получавани в резултат на делението на два реда от абсолютни величини, изчислени за едни и същи териториални единици, или аналогично от разчети на процентни съотношения. Картограмите често се прилагат за илюстриране на измененията по време с помощта на относителни показатели, например, в проценти за нарастването или намаляването на населението по отделните административни единици. За нагледност на изображението всяка териториална единица обикновено се оцветява или защрихова, така че според наситеността на цвета или щриховката да е възможно да се съди за интензивността на явлението. Обикновено се използва степенна скáла на интензивността. Разцветката или щриховката, присвоена на дадена степен от скáлата, се нанася върху тези територии, където интензивността попада в интервал, предназначен за тази степен. Към достойнствата на картограмите се отнася простотата на тяхното построяване и възприемане. Но картограмите не показват различия в интензивността на явленията вътре в териториалните единици. Те създават представа за равномерно разпределение на явлението в пределите на всяка териториална единица и за промяната на интензивността в нейните граници.
Картите в [1] са в еднакъв мащаб 1:200 000; цветни, всяка карта поотделно е само с един или най-много в два цвята; използвани са бледи тонове и различни видове щриховки, т.е. приложени са площни условни знаци, различаващи се по своите светлост, структура, вид, гъстота и ориентация на щриховките; те са с нарастваща интензивност на цветовете в съответствие с интензивността на картографирания статистически показател. Картите са съставени по околии, със степенуване в различен брой степени (от 5 до 8 степени) в зависимост от интензивността на съответния статистически показател, което се вижда от Фиг. 4 до 8.
Фиг. 4. Картограма на отношението на рогатия добитък към населението в България според преброяването на 01.01.1893 г.
На фиг. 4 е показано отношението на рогатия добитък към населението в България, т.е. колко глави рогат добитък се падат на 1000 жители. От картата, която е двуцветна (сиво и червено) и с 6-степенна скала, се вижда, че най-много (над 6000 глави добитък) се падат на крайдунавските (северните) околии и в околиите на Източна България, а най-малко (под 400 глави добитък) – в Западните околии.
Фиг. 5. Картограма на отношението на конете към населението в България според преброяването на 01.01.1893 г.
На фиг. 5 е показано отношението на конете към населението в България, т.е. колко коне се падат на 1000 души. От картата, която е двуцветна (сиво и зелено) и с 6-степенна скала, се вижда, че най-много (над 140 коне) се падат на крайдунавските (северните) и североизточните околии, а най-малко (под 60 коня) – в старопланинските и източно-родопските околии.
Фиг. 6. Картограма на отношението на овцете към населението в България според преброяването на 01.01.1893 г.
На фиг. 6 е показано отношението на овцете към населението в България, т.е. колко овце се падат на 1000 души. От картата, която е двуцветна (сиво и зелено) и с 5-степенна скала, се вижда, че най-много (над 3000 овце) се падат на всички югоизточни и на две североизточни околии – Добрич и Балчик, а най-малко (под 1500 овце) – в повечето околии на окръзите: Търново, Разград, Силистра, Шумен, Татар Пазарджик, Пловдив и София.
Фиг. 7. Картограма на отношението на козите към населението в България според преброяването на 01.01.1893 г.
На фиг. 7 е показано отношението на козите към населението в България, т.е. колко кози се падат на 1000 души. От картата, която е двуцветна (червено и зелено) и с 6-степенна скала, се вижда, че най-много (над 700 кози) се падат на 4 югоизточни околии – Айтос, Анхиело (гр.Поморие), Бургас и Казъл Агач (гр. Елхово), на почти всички северозападни и южни погранични околии през 1893 г. околии – Самоков, Пещера и с. Хвойна, а най-малко (под 300 кози) – в северните (крайдунавските), софийските, централно-тракийските и др. околии.
Фиг. 8. Картограма на отношението на свинете към населението в България според преброяването на 01.01.1893 г.
На фиг. 8 е показано отношението на свинете към населението в България, т.е. колко свине се падат на 1000 души. От картата, която е едноцветна (в зелено) и с 5-степенна скала, се вижда, че най-много (над 200 свине) се падат на някои северозападни, югозападни и югоизточни (странджански) околии, а най-малко (под 50 свине) – в североизточните (добруджанските), някои родопски и крайморски околии.
Заключение.
Всички анализирани по-горе карти са изготвени от специалистите на Картографическия институт при Генералния щаб на Българската армия през периода от 1893-97 г. Този институт е бил към тогавашното Статистическо-топографското отделение на Генералния щаб на Българската войска. По-късно, през 1901 г., от това Отделение се образува Картографическа и топографическа част при Щаба на Армията, която през 1906 г. прераства във Военно-картографски институт при Щаба на Армията, а през 1916 г. – в Картографско отделение на Щаба на действащата армия.
Развитието на българската военна топография и картография винаги е вървяло по възходяща линия, в унисон с достиженията на съвременната за ония години репродукционна и полиграфична техника. Поради ограниченията, наложени на България с клаузите на Ньойския договор, Картографското отделение е преименувано през 1919 г. на Държавен географски институт към Министерството на войната. В края 2009 г. беше официално отбелязана 90-тата годишнина от създаването на този важен за страната ни институт, чийто наследник и правоприемник в наши дни е Военногеографската служба при Министерството на отбраната [2, 7].
Картограмите са изпълнени с помощта на различни видове щриховки: хоризонтална, вертикална, наклонена, квадратна, щриховки с различна гъстота и плътност на успоредните линии и наситен фон, с нарастваща сила на всеки отделен цвят в унисон с интензивността на картираното съотношение.
Специална благодарност към служителите от пресцентъра и библиотеката на Националния статистически институт за оказаното съдействие при подготовката на настоящата статия.
ЛИТЕРАТУРА
1. Капитан И. Атанасов, Статистически сборник на Княжество България, София, 1897, стр. 170.
2. Коцева В., Студия за живота и творчеството на големите български геодезисти и геофизици, работили в Държавния Географски Институт на България, Юбилейна научна сесия на Военногеографската служба при Министерството на отбраната „90 години от основаването на Географския институт на България“, 17.12.2009 г., София, стр. 47.
3. Национален статистически институт, 120 години българска статистика 1880-2000, «ИКО БИЗНЕС» АД, София, 2001, стр.96.
4. Ташев Т., Министрите на България от 1879 до 1999, София, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 1999, стр. 680.
5. www.nsi.bg.
6. www.archiver.government.bg.
7. www.mgs.md.bg.
