Един италианец свързва завинаги България с изкуството и то още преди близо 400 години. Това е роденият през 1644 г. лютиер Антонио Страдивари – онзи, който остава в историята като най-знаменития майстор на струнни инструменти за всички времена. За 93-годишния си живот той изработва общо 1116 инструмента, от които 960 са цигулки. Това е времето, когато друг гений – Йохан Себастиан Бах пише своите незабравими концерти за цигулки, а малко по-късно трети виртуоз – Николо Паганини, пък изпълнява произведенията с новаторски техники и умножава славата и на Бах, и на Страдивари.
Днес са се запазили около 650 инструмента, излезли от ръката на Страдивари, като цигулките се смята, че са 512.
Майсторът Антонио учи лютиерския занаят между 1667 г. и 1679 г. при световноизвестния майстор Николо Амати, а през 1680 г. се установява в Кремона и създава своя работилница. Отначало копира модела на Амати, но скоро прави подобрения и налага собствен стил, което му печели популярност. Сред нововъведенията на Страдивари са различна дебелина на дървото в различни части на инструмента, нова форма на грифа и други части, но може би най-същественото са специфичните смоли и бои, с които той обработва инструментите, за да ги спаси от вредители и същевременно да придаде неповторимия им звук. Върху почти всички инструменти, излезли изпод ръката му, стои надписът – Antonius Stradivarius Cremonensis Faciebat Anno…
Най-добрите са изработени между 1698 г. и 1725 г., след което качеството видимо спада. Създадените след 1730 г. инструменти носят надписа Sotto la Desciplina d’Antonio Stradivari F. Cremona… и за тях се смята, че са дело на синовете му Омобоно и Франческо.
Днес целият свят познава латинизираната форма на неговата фамилия и кратката форма „Страд“.
Антонио Страдивари умира на 18 декември 1737 г. и е погребан в Базиликата Сан Доменико в Кремона. Ученици са синовете му Франческо и Омобоно, но те не наследяват напълно тайната му – Страдивари не предава опита си на никого.
И днес тайната на цигулките остава не разрешена, може би защото според познавачите причината за несравнимия звук не е една, а са хиляди.
Водеща засега си остава хипотезата, че омагьосващият инструмент дължи много на плътността на специално дърво, избирано от Антонио за изработване на корпуса.
Тук идва и българската връзка – горната част на знаменитите цигулки е била изработвана от български смърч, а долната и страниците – от италиански явор.
Десетки химични изследвания доказват тази теза. Дървесината е стигала до Кремона благодарение на действащи на Балканите италиански търговци. Колкото по-старо става дървото, толкова по-добър е звукът, разказва легендата.
Друга тънкост при цигулките на Страдивари е лакът, забъркан така, че сякаш никога да не изсъхва. При редовите инструменти с годините лакът се втвърдява и се напуква, което води до промяна в звука.
Освен всичко с тези цигулки трябва да се свири постоянно, а когато се приберат само за красота зад витрина, те губят звуковите си качества.
Цигулките на Страдивари си имат имена – на собствениците, които са ги ползвали. Например Петри страдивари, Бетс страдивари, Сала страдивари и много други. Може би най-известните са Лейди Блънт – от 1721 г. Тя е била собственост на Ан Блънт – внучка на великия Лорд Байрон. Тази цигулка се смята за един от най-запазените екземпляри до днес. През 2008 г. е продадена на Японската музикална фондация за $10 милиона, а после препродадена през 2011 г. за $15,9 милиона, като парите отиват за възстановяване на щетите от опустошителното земетресение и цунами през март 2011 г. в Япония.
Дълго време преди това за най-скъпо продаденият музикален инструмент за всички времена по данни на къщата Кристи е цигулката Хамър на Страдивари от 1707 г. Тя е продадена за $3 544 000 през май 2006 г. През 2010 г. цигулката Молитор Страдивари от 1697 г. бе продадена за 3,6 милиона долара на цигуларката Ан Акико Мейърс.
Легендите около цигулките не свършват. Вдъхновителката за филма „Червената цигулка” – Червеният Менделсон Страд, произведен от 1720 г., от 1990 г. е собственост на семейство Питкерн и днес на нея свири Елизабет Питкерн.
През 2016 г. цигулката Шнайдерхан Страд беше дадена на победителя от конкурса Менухин в Лондон.
Музикантът Максим Венгеров, който има общо четири Страдивариуса, казва: „Трябва да се обучаваш да свириш на един такъв инструмент и трябва да научиш що за животно точно е той, съществува диалог между вас двамата”.
И ако славата на Страдивари блести, както преди 400 години, то малко хора обръщат внимание на българските смърчове, които днес често са просто дърва за горене.
Едно обикновено дърво Смърчът е род иглолистни дървета от семейство Борови, включващ около 35 вида. В България се среща главно обикновен смърч (Picea abies), обикновено по северните склонове на планините. Стъблото му е високо до 95 m и дебело до 4 m. Кората на младите стъбла е гладка, сивозелена, а понякога става сивокафява и се напуква. Живее до 1200 години. Корените на смърча са разположени плитко под повърхността на почвата. Короната му прилича на боровата, само че смърчът разпростира клоните си чак до земята, а при бора долните клони изсъхват и се окастрят от вятъра. Смърчът цъфти през май – юни. Шишарките му са увиснали надолу. Узряват през октомври. Семената са заострени и имат дълго крилце. То образува вдлъбнатина като лъжичка, където е прикрепено семето. Ако семето не се посее до 3 години, не може да поникне. Дървесината на смърча е мека и лека като на бора. Употребява се за различни цели – от строителството до специализирани области, като производството на дървени самолети и музикални инструменти. Смърчовете са едни от най-важните дървета за производството на хартия, тъй като имат дълги дървесни влакна. Те се отглеждат в обширни райони с тази цел. В миналото, преди масовото производство на синтетични смоли, се е използвала и смолата на смърча, като според една хипотеза латинското му име (Picea) произлиза от думата pix, „смола“. От клоните и игличките може да се прави смърчова бира, а от върховете на игличките – сироп. Някои индиански племена са използвали корените на някои видове за плетене на кошници. В критични ситуации отвара от игличките на смърча може да се използва за предотвратяване на развитието на скорбут, тъй като те съдържат значително количество витамин C. |
