В разгара на лятото рядко обръщаме внимание на заобикалящата ни градска среда. Мислите за отдих сред природата, независимо дали говорим за море или планина, заемат основно място в съзнанието ни, а нагорещеният асфалт и високите сгради са едно от последните неща, които искаме да виждаме, поне до началото на септември.
Може обаче да насочим вниманието си към „тялото” на градове и паланки и да му дадем заслужено място в една нова класация със светло бъдеще и тоталитарно минало. Мнението е на долуподписания автор, който не е живял във въпросното време, но живее активно в последствията му и буквално – в наследените архитектурни такива.
Обръщайки поглед назад, не заради носталгията, а защото именно елементите на соц архитектурата от близкото минало говорят много повече от някои исторически факти, които избледняват с годините. Сградите и паметниците са „живите” примери как се е правело тогава. Те дишат с ритъма на градовете ни, поставят се в нов контекст заедно с новото време, но независимо от променените им предназначения и лекото им модернизиране, те са тук, за да ни напомнят, че когато бозата е била по пет стотинки, а за Москвич се е чакало с години, едно нещо е било наистина важно- трудът, другари и другарки!
1. Мащабът
Дали заради това, че по времето на турското робство са ни задължавали църквите ни да не надвишават височината на турчин яхнал кон, или поради задължителното условие да докажем на упадъчното капиталистическо общество, колко грандиозни са уменията и амбициите ни, по време на комунизма се е строяло мащабно. Хиляди тонове бетон са се изливали навсякъде из родината ни, а когато говорим за паметници, нещата леко са излизали извън контрол. Посочваме само емблематичните Бузлуджа, Паметника на съветската армия, НДК, монумента 1300 години България, Камбаните и др. И въпреки, че НДК и Камбаните се смятат за артистично отклонение от общоприетите устои и те свидетелстват за размаха на партийната мощ и величие. Всичко е трябвало да бъде голямо, величествено, вечно и разбира се да се изпълни във възможно най-кратки срокове. Именно мащабните проекти и гигантските архитектурни шедьоври, появили се на родна територия, карат духа на другарки и другари да се изпълва с гордост и плам.
2. Материалите
Ако днес е най-елементарно да си представим къща, която може да сглобим сами или да ни е нужна просто една лека кола, за да превозим мебели до вкъщи, то тези неща по време на комунизма биха били срам и ужас. Тогава нещата е трябвало да бъдат тежки и големи, буквално. Бетон и желязо характеризират знаковите строителни материали за онова време. Здравината и устоите на партията сякаш говорят от непоклатимите сгради, за които стиропор и конструкции от леки материали биха били като кръвна обида. Големи и тежки секции, огромни килими, задължителните четирикрилни гардероби, заемащи половината стая, масивно дърво, съветски класики в обзавеждането и още много други са само малка част от нещата, които заобикалят дневния бит, дори и на най-младите партийни членове.
3. “Повишаване на икономическата ефективност” и “По-нататъшно задоволяване на масите”
Горните сложни слова, всъщност могат да се изразят с една дума. Тя би звучала просто и разбираемо – „панелките”. След като от ръководните органи са пилели безгранично пространство и средства за паметници и символи на управлението си, те са решили да задоволят и масите. „Масите” са разположени на малка площ, в леко и изключително модерно за онова време жилищно строителство. След като столицата започва да става все по-населена, а нуждата от работна ръка расте, панелктие са най-икономически изгодния вариант, за да се задоволят нуждите на населението. Цели столични квартали са покрити с тях, от край до край, а апартаментите се уреждат дори под масата, като най-атрактивна стока. Безплатни жилища получават военни, лекари, служители в заводи, спортисти и редови работници, като и до днес наричат някои сгради „военните блокове”, „лекарските общежития” и т.н.
5. „Да не се излагаме пред чужденците!”
Финалното място в класацията ни заема така наречената строителна инициатива “Дипломатически корпус”. Тя се е извършвала когато у нас е трябвало да пристигнат важни делегации с политици, държавни глави и посланици, а родната партия е държала инфраструктурата и изгледът на градовете ни да блести с особена сила. През 80-те централните градски части на много областни градове преминават през драстично “модернизиране”, с единствената цел да бъдат посетени и тържествено открити пред чужденците. Изцяло променени са Смолян, Ловеч и Благоевград например, а други градове, по които е започната строителна дейност, са заварени от промените през 1989 г. и остават недовършени. Интересното е, че години по-късно тези свидетелства за недовършена дейност още красят родния пейзаж, а огромни сгради предназначени за предприятия пустеят по равнини и полета.
Михаела Самарджиева
