Боян Петров е роден на 7 февруари 1973 г. в София. Завършва зоология и екология в СУ „СВ. Климент Охридски”. Интересите му са в областта на прилепите, пещерната фауна, таксономията и зоогеография на псевдоскорпионите, фауната на високите планини по света. Експерт е в над 50 проекта за оценка на фаунистичното разнообразие в национални и природни паркове, резервати, защитени местности, НАТУРА 2000.
На 1 август 2014 г.в 11 часа сутринта кратко съобщение в специализирания сайт за алпинизъм www.cliмbingguidebg.coм е озаглавено „К2 е български!” и в него се казва, че Боян Петров е успял да изкачи К2. „Нашият Боян Петров е изкачил К2 вчера, малко преди полския алпинист Януш Голомб”, гласи дописката. Въпреки оскъдната информация, това е новината на деня, тиражирана от всички медии, макар мнозина да имат усещане за déjà-vu, защото само преди няколко дни пак същият алпинист беше изкачил друг осемхилядник, преди по-няколко месеца – трети.
На 5 август 2014 г. весела дружинка от говорещ български по-възрастен италианец, поназнайващ руски млад италианец и мъж в разцвета на силите си, говорещ английски с немски акцент, записват 2-минутно видео на фона на тиролски пейзаж. Филмчето е озаглавено „Браво, Боян”, качено е в YouTube и всъщност представлява поздрав към един българин – Боян Петров, а тримата веселяци са бившият зам. главен редактор на италианската спортна библия „Ла Газета дело спорт” Сандро Филипини, по-младият топ алпинист Симоне Моро и най-известният жив алпинист Райнхолд Меснер. Те току-що са научили, че българинът Боян Петров е изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни. „Днес разбрах, че този български катерач Боян Петров е изкачил Канчендзьонга – един от най-трудните върхове, според мен. Слязъл е и после е качил Броуд пик, и накрая – е качил К2. Това вероятно е най-голямото постижение на българските алпинисти в тяхната история”, казва възторжено и усмихнато във филмчето строгият иначе единак Райнхолд Меснер.
Възхитата от постиженията на 41-годишния Боян Петров тепърва набира сила и с всеки изминат ден става все по-голяма. Все повече хора научават за постиженията му, заучват трудното име на Канчендзьонга, обясняват за по-познатия и уж най-труден К2 и се палят по разказите за преживяното над 8000 метра.
K2 (8611м) гледан от базовия лагер на Броуд пик (на 5 км разстояние)
2014-а година наистина прави Боян Петров рекордьор в този спорт без победители и без състезания. Той е първият българин, който успява да изкачи третия по височина връх в света Канчендзьонга. Боян Петров е първият българин, който успява първо да изкачи два, а после и три осемхидядника за един сезон. Той е първият българин, изкачил успешно К2. С осемдневното си безкислородно изкачване на Броуд пик и К2 той поставя рекорд в световния хималаизъм. Сайтът www.cliмbingguidebg.coмотбелязва, че от списъците на изкачилите Броуд пик и К2 става ясно, че Боян Петров е първи сред други едва четирима алпинисти в историята. Зад него са словакът Йозеф Раконцай, качил двата върха за 13 дни през 1986 г. и двамата швейцарци – Беда Фустер и Ролф Цемп, направили същото, но за 14 дни.
В списъкът с рекордите е и фактът, че Боян Петров е единственият диабетик в света, изкачил три осемхилядника. Хронологията на победите на Боян Петров започва отдавна, но те винаги досега са белязани от едно особено подчертаване на болестите, сполетели алпиниста – той два пъти се лекува от рак, от 2000 г. е диабетик, а миналата година катастрофира с мотоциклет и е с пирони в крака. Болестите, които плашат лекарите, са и причина той да бъде изолиран от организирани български експедиции.
Този път обаче постижението му е толкова голямо, че малцина се сещат да акцентират върху диабета. Важен е успехът и трите дати: 20 май 2014 г. Канчендзьонга (8586 м), 23 юли Броуд пик (8047 м) и 31 юли К2 (8611 м).
Българският флаг се развява на К2, 31.07.2014
– Постиженията ви от това лято са голям успех за България и за българите. Какво е за вас?
– Българският алпинизъм нямаше такава смела мечта – да изкачиш три осемхилядника за един сезон, за едно лято. Предишният ми успех беше изкачването на два осемхилядника през 2009 г. Тогава видях, че след като два осемхилядника са възможни, може да се опитат и три, тъй като планината Хималаите и планината Каракорум са в два отделни „климатични” пояса. Върховете в Хималаите се катерят през април-май или септември-октомври, а в Каракорум – през юни, юли и август. Прецених си, че ако направя правилен план за изкачването на трите върха, ще се получи. Не бях сигурен, прицелвайки се в най-големите гиганти Канчендзьонга и К2. Това са двата най-трудни върха в цялата колекция от 14-те осемхилядника. Аз поставям на предно място по трудност Канчендзьонга. Тя е масив от четири осемхилядника, подредени в хребет един до друг.
Пътят за достигането до главния връх не е логичен, като при останалите върхове, не следва път, който се вижда. Изкачването е много трудно за разчитане, много е сложно като микрорелеф и ти трябва да следваш логичната линия, но тя е изпъстрена с трудности и с нетипични завои, защото се избягват големи области с ледове, а планът три осем хилядника за 100 дена, предвиждайки си го, си казах, че успехът е възможен 50 на 50. Ако успея – успея, ако не – ще запишем втори опит за изкачване на Канчендзьонга. Първият е през 1994 г. на Борислав Димитров и на Йорданка Димитрова. Те не успяват. Йорданка загива.
Отивах не точно притеснен, но с идеята, че върхът е труден, изненадващ и ще е трудно сам да успея на него – бях единственият човек, дето тръгва сам. Обаче, не съм кръстен, не вярвам, че Господ ми помага, но там съм сигурен, че нещо друго ми помогна.
– Разказвате, че там сте имали халюцинации, че някакъв вътрешен глас ви е водил към върха и ви казвал всяка стъпка.
– Да, те си бяха част от цялото преживяване. Като при първи осемхилядник, недостигът на кислород е много явен, понеже това са 8600 метра. Над 8200 метра наистина започват халюцинациите. На К2 и на Броуд пик после нямах никакви халюцинации, но просто мозъкът беше адаптиран към този недостиг на кислород. Всички, които се качват на тази височина без кислороден апарат, изпитват халюцинации в различна степен. Меснер навсякъде ги описва – той има 14 пъти изкачвания от по 8 хиляди метра и на почти всички има някаква шантава серия от халюцинации.
– Как човек опознава един връх, без да е бил там. По карти, по картинки, по схеми? Казвате, че сте познавали К2 много добре, преди да го качите.
– През 2005 г. ние стигнахме на 8200 м на К2 – останаха само 400 метра неизкачени. Можеш добре да се подготвиш на теория и със схеми. Винаги обаче при сблъсъка с който и да било връх в реални условия, виждаш, че нещата са различни. Но К2 си го бях запаметил. През 2005 г. имахме пет излизания по маршрута. Така че знаех откъде минава пътят, познавах тънкостите – къде трябва да се напънеш, къде трябва да си починеш, да заобиколиш нещо, да внимаваш. За Канчендзьонга нямах почти никаква идея, защото публикуваните схеми не дават почти никаква информация какво става и като отидеш там разбираш, че е пълен хаос.
Маршрутът е нагоре, надолу, със слизания, с изкачвания, със завой наляво, със завой надясно. При върховото изкачване направих неуспешен опит за атака на върха, точно поради липсата на ясна идея точно откъде да стигнеш в лабиринта от скали, камъни, скални кулоари, няма GPS трак, няма информация, табели, колци или каквото и да било, което да те насочи… Всъщност в мъглата, която тогава бе обхванала върха, се заблудих и хванах съвсем друг кулоар. Започна да става все по-трудно, да ми се изправя терена, преодолях няколко такива скални пасажа и в един момент, стигайки до поредния пасаж, прецених, че нямам никакви шансове да се върна по тоя труден терен, и тръгнах назад. Обадих се до България и те ме отписаха – казаха: „Прибирай се вече, наигра се, каквото си направил – направил, по-добре жив да се върнеш”. Аз останах и следващата седмица времето се оправи. Другите започнаха да го изкачват на 17,18,19 май. Аз със свито сърце някак си останах в базовия лагер и след два дена пак тръгнах нагоре, което е много изтощително за организма. Да слезеш от една атака, да починеш два дена и да тръгнеш пак е много тежко. Викам си: ако стане – стане. То пък взе, че стана. Някак си така се бях мобилизирал от идеята сега или никога: върхът си беше там, бях научил вече пътя, бях научил всичките му странности… В този ден бях единственият, който направи опит, и успях. Бях сам. Единственият в планината. Най-близкият човек беше пет лагера надолу – ужасно далече. Това е леко плашещо. В такава голяма планина да си сам… Усещаш, колко си нищожен.
– Какво си носите там горе?
– Материално или нематериално?
– Какви инструменти, вещи?
– 15-килограмова раница. Тя ти е всичко – тя си ти – там ти е палатката, спалният чувал, няма излишни неща. Не носиш неща, за да ти е по-удобно. Там си един човек. Палатка – 1,4 кг, спален чувал – 1,6 кг. Газ и примус – 800 грама. Раница – кило и двеста. Храна – човек в експедиция изяжда по един килограм храна на ден – значи за пет дена – пет килограма. И отделно подхапвалки. Термос. Това е.
– GPS или карта?
– Карти няма. Джипиесът е часовникът ми. Помагаше ми да сметна колко ми остава до следващата точка. Когато се развали времето, ти не знаеш, къде е лагерът.
– Верен ли е джипиесът там?
– Там работят добре, но на Броуд пик даде голяма грешка от 300 метра височина, която след около час се оправи. Ти си точно под сателитите. Там няма нито едно дърво или камък, което да отклони информацията. На К2 мярката беше по-точна. Но там рядко някой носи GPS.
Интересно е, че от 8000 м много ясно забелязваш кривината на хоризонта. Особено ясно се вижда при снимките, всичките са закривени. При всички алпинисти. Всеки има дефект на държането, но не с еднакъв наклон, какъвто се вижда на кадрите.
– В неволята с болестта ви си станахте сам личен лекар.
Никъде не е написано колко да си намаля инсулиновите дози, така че да не изпадам в хипогликемия или в хипергликемия на такава надморска височина. Когато има грешка в дозите, тя ми помага да схвана какво трябва да направя. Записвам си резултатите в таблици. И вече знам много повече за тази саморегулация. Не само за диабета. Изобщо за поддържането на здравето. Например поне два пъти дневно се пие аспирин.
Някой интересува ли се от вашите резултати?
Да, ето например ще ги представя на Националния ендокринологичен конгрес в Пловдив.
Диабетът и много такива заболявания са болести за дисциплинирани пациенти. Аз прекалено стриктно спазвам всички ограничения, затова се справям по-добре и се чувствам по-добре от някои здрави.
– Заради диабета ви бяха изключили от една експедиция. Някой може ли да ви спре от тук нататък?
– Никой не може да ме спре.
– А държавата помага ли ви в подготовката на експедиции?
– Аз съм председател на спортен клуб „Вертикален свят”. Ние сме членове на Българската федерация по катерене и алпинизъм. И начинът, по който стигаме до държавата като финансиране, е, след като имаме постижение като спортен клуб, да дадем проект на федерацията, а след като тя го одобри, проектът да влезе в министерството на спорта, където да се конкурира с всички останали проекти на другите федерации. Важно е обаче, че социалният ефект от алпинизма е много голям.
– Българите може да се похвалим с вашите постижения за изкачване на три осемхилядника за един сезон на когото си пожелаем. Вие сбъдвате например мечтата на много българи, това тежи ли ви?
– Точно за това говоря. И тази хвалба ще бъде оправдана, защото хората, извършили го, се броят на пръсти. Но никога не тръгвам с идеята, че нося някаква отговорност или че нещо трябва задължително да свърша. После, като се върна, си давам сметка какво е станало – сега, като видях колко хора ме посрещнаха на летището… Макар че този път по сателитния телефон усещах, че не съм сам и чувствах подкрепата на много хора.
Скалният ръб под Лагер 2 (ок. 6000м)
– Да поговорим за чистотата на природата на тези височини. Съществува ли наистина проблем със замърсяването?
– Наистина е мръсно. За това до голяма степен допринасят височинните носачи. Ние – аз лично и ние, българите, не сме оставяли нищо горе. През всичките тези експедиции. Прибираме си абсолютно всичко. След като напазаруваме в магазините долу, преопаковаме багажа. А други не си правят труда и дори си качват касовите бележки и разни пластмасови опаковки.
– Не им ли тежат?
– Когато някой друг им носи багажа – не им пука. Правил съм забележки на шерпи. Защото дори обвивка от бонбон да изхвърлиш там, се вижда и е отвратително. Не бива да се гори боклукът.
– Вярно ли е, че Хималаите са по-чисти от китайската страна, отколкото откъм Пакистан заради по-строгите мерки, които китайците взимат?
– Никога не съм минавал през Китай, от там минават по-малко хора.
– Вие сте ангажиран с екологията в България и със защитата на природата у нас…
– Разбира се – професионално се занимавам със защитата на прилепите и непрестанно пиша становища, познавайки буквата на закона. Иначе някакви хора, наричайки се инвеститори, се опитват да превземат природата. Но ставам все по-твърд в това да я защитаваме.
– Да се върнем пак там горе… Как звучи гласът на човек на 8000 метра или не сте си го чувал, защото няма с кого да говорите?
– О, аз си говоря постоянно на глас: „Петров, какво ще правим сега”. Дори си го променям – това е част от тази терапевтична игра за преборване на самотата. Е, не си говоря, докато катеря, но когато съм в палатката – си водя диалози. Иначе не може човек да изкара дълго изречение на един дъх там горе. Като гледам после записите от видеокамерата, дъхът е накъсан.
Просто на големи височини физиологията води до промени, които не са волево контролирани и чак като слизаш, започваш да се осъзнаваш и да усещаш какво всъщност става.
– Винаги около алпинистите има някаква тайна, нещо недоизказано. Например като говорим за Меснер – цялата история със смъртта на брат му. Вие имате ли някаква такава тайна. Не ни я казвайте, само потвърдете, ако съществува това при вас.
– Нямам такава тайна. През 2009 г. след като изкачих Гашербрум-1, шест дни по-късно бях на 50 метра от другия осемхилядник в района – Гашербрум-2. Не ми достигнаха тези 50 метра. Виждах върха пред мен. Стоях. Гледах го. Но не ги минах, защото до тях водеше един тънък ръб, по който, ако те духне вятъра, те отвява в Китай. Не се реших. Последното, което стоеше в паметта ми, е как всички, тръгнали по това било, са вързани с въже, а аз въже нямах.
Нямам тайни. Нямам преиначавания. Ако нещо преиначиш, то цял живот ще ти тежи. Ще те мъчи. И ще излезе наяве.
– Имате ли приятели?
– Да.
– Приятели сред алпинистите?
– Да, разбира се. Имам много приятели. Не съм от хората, които не говорят с никого. Вярно е, че сме силни характери, но в крайна сметка сме подчинени на една цел. И трябва да успеем, а ще успеем – като намерим общ език.
– Може ли да говорим за ново поколение алпинисти. Сякаш хората преди – да речем от времето на Христо Проданов, са били по-корави, по-единаци, а днес някак са с по-човешки черти?
– Не познавам алпинистите от поколението на Проданов, но от нещата, които те са написали, наистина са железни хора.
Възхищавам им се от подвига им без никаква екипировка – с брезентова раница, с кожени обувки, да успееш да стигнеш до върха.
– Познавате ли се с Меснер? Той ви е поздравил.
– Лично не се познаваме. През 2007 г., като беше в България, слушах лекциите му през цялото време. И мога да кажа, че имаме доста сходно светоусещане. Явно човек като прекарва много време в планината и добива подобно разбиране за чистотата на планината, за замърсяването, както и за изкачването на върховете и помощните средства, с които това се прави, по отношение на използването на кислород. Трябва да сме честни към планината и да правим всичко честно.
– Може би си приличате и по още нещо – че и двамата цените живота, повече от постиженията?
– Да, животът ни е един и трябва да го ценим.
– Ще напишете ли книга, тип пътепис?
– Като му дойде времето. Като направя 14-те осемхилядника за България, като догодина изкача Манаслу (до момента българи са изкачили 13 от 14-те осемхилядници – бел. ред.) и тогава мога да направя равносметка на първите ми 20 години. Остават ми още 20 катерене.
– Докъде са стигнали нещата с организацията за Манаслу?
– Доникъде още. Дори не съм проверил колко точно е висок. Но преди заседанието на управителния съвет на федерацията през ноември ще подготвя подробен проект.
Изкачването първо е мечта, после е екселска таблица. После е план с разпределение на задачите, кой ще отговаря за отделните етапи на организацията. И всичко става, както си следва. Има хора, които стигат до края, а други се отказват на етап мечта. Всеки докъдето може.
– А какво нематериално носите в планината?
– Нося спомените и мислите си. Тази година не успях да си сваля мартениците. И носех със себе си мартеница. Едната я свалих на Броуд пик, а другата нямаше къде и догодина ще търся къде да я закача.
– Казвате, че нямате чувството за хумор. Не е ли чувство за хумор да пишете завещание, всеки път преди да тръгнете.
– Не. Това е напълно практично и реално нещо.
– Не стига ли веднъж, като го напишете.
– Не, придобивам нови неща. Трябва да опиша кое при кого отива. Да речем, този екземпляр отива при еди кой си колега, това въже остава в клуба, този пикел отива при еди кой си…
– Пазите ли завещанията си?
– Всъщност не знам къде са… Ето едно от 2001 г. „Ако не се върна от…” Има и от 2007 г.
– Преподавате ли на студенти?
– Не, водя им практиките.
– Когато сте на експедиция, сте в отпуска от музея?
– Не, в командировка, но без дневни и командировъчни и се връщам с кутии с разни неща.
– Открили сте много видове животни и всички те се казват Боян Петров?
– Не, казват се XXXXX petrovi.
– Започнахте ли да пишете „Горната граница на живота в Пакистан”?
– Не още – трябва да се опишат видовете, които съм събрал и да се определят. Доста работа изисква.
Готвачът Мусин посреща Боян Петров в предния базов лагер след слизането му от К2 (1.08.2014)
– Казвате, че ще направите и карта.
– Да – карта на видовете. Защото разполагам с координати къде съм срещнал всеки вид. Имам ги записани от всички експедиции.
– Разказвате, че по време на експедициите намирате време за четене. Какво четете – научно популярна литература или художествена литература?
– Художествена литература. Сега четох задочните репортажи на Георги Марков. Той също е княжевец и ми беше интересно как описва старо Княжево. Иначе препрочитам Джералд Даръл. Заради него станах зоолог.
Добре, че вече има електронни книги. Защото иначе си носихме по една и си ги разменяхме.
– Къде е най-хубаво?
– Навсякъде е най-хубаво. Да ти е хубаво – е състояние на духа. Аз съм такъв.
Симоне Моро, Сандро Филипини и Райнхолд Меснер поздравяват в YouTube Боян Петров
