Важно

До Антарктика под платна

Борислав Александров обича пътешествията и е зареден с приключенски дух. Съвсем наскоро само за една година изминава повече от 100 000 км по въздуха, 20 000 км по пътищата на 25 държави от 5 континента и повече от 2 000 км по море. Достига за трети път до Антарктида. (alexandrov_b@abv.bg)

 

„Който е преминал нос Хорн под платна има право да стои седнал и с шапка на главата в присъствието на Кралицата” – така гласи едно старо поверие от времето на ветроходните кораби и пиратите…

Това са били славни и страшни времена на открития, на битки с природата, на опознаване на далечните земи, на героика и приключения…

boat

Яхтата „Златното руно“

Нос Хорн е мястото на Земята, където морето е най-неблагосклонно към корабите и хората в тях. Там лежат останките на огромен брой малки и големи, славни и неизвестни плавателни съдове. Няма друг район в Световния океан, чието дъно да се е превърнало в паметник на последното плаване на толкова много кораби…

Географски погледнато, пред нос Хорн си дават среща двата най-големи океана – Тихият океан и неспокойният Атлантически, в резултат на което се получава едно винаги бурно море, вятър и високи вълни. Това място е Проливът на Дрейк…

Проливът на Дрейк разделя Южна Америка от Антарктида и е най-широкият, макар и само 850 км, но пък за компенсация – с най-трудните за плаване води на планетата. Вятърът нормално си лудува със 100 км/ч, а вълните си съперничат с големи сгради.

Drake

Проливът на Дрейк

CapeHorn 1

Нос Хорн

Независимо от природните дадености на пролива, корабният трафик е доста оживен: туристически, изследователски, военни кораби, а малко по-южно се включват в движението и различни по размери парчета лед, достигайки към Антарктида айсбергоразмерни стойности. Целият живот и динамика на пролива са декор за огромен брой птици, съпровождащи корабите по пътя им, а също така и за често пробляскващите гърбове на тюлени или опашки на китове. Леденият континент постепенно започва да напомня за своята уникалност и красота.

Проливът на Дрейк е може би най-използваната „врата”, откъдето се достига до Антарктическия полуостров – мястото с най-много полярни изследователски станции в Антарктида, където е разположена и Българската база „Св. Климент Охридски”.

            *****

Човек никога не може точно да каже какво му предстои да преживее, но понякога изненадите наистина превишават нормалното и логичното. В годините на ХХ век много пъти съм си мислил какво ли ще стане като дойде ред на новото хилядолетие? Дали ще настъпи нещо свръхестествено, неочаквано или просто животът ще продължи по своя утъпкан път, само че в третото хилядолетие. Особено внимание се отделяше на датата 31 декември 2000 година! Едва ли има човек, който да не си е мислил за тази дата, да не си е правил планове, къде от суеверие, къде от любопитство… Аз, както останалите хора, съм си мислил: къде ли ще бъда в момента на настъпването на новото хилядолетие – все пак се случва веднъж на хиляда години! Макар и да нямам точен спомен какво съм планувал, знам със сигурност, че съдбата беше решила съвсем друго – тази сакрална дата да бъде преживяна на далеч по-неочаквана сцена. В близост до Пролива на Дрейк,

на борда на малка ветроходна яхта,

на път за Антарктида! Каквото и да съм очаквал, това не ми е минавало и през ума даже…

Декември 2000 година, в навечерието на светлите Коледни празници, доста внезапно се оказа, че двама души от Деветата българска антарктическа експедиция трябва да пътуваме до Българската полярна база на о-в Ливингстън с… ветроходна яхта. Изненадата в първия момент се луташе между емоционалния връх и усещането за весела шега. Но беше истина. Броени дни преди потеглянето стана ясно, че ще плаваме на борда на яхтата „Golden Fleece”, или в превод по нашенски „Златното руно”, под командването на един много известен френски капитан – Жером Понсе. Целият сценарий се беше завъртял около ангажирането на въпросната яхта от екип на National Geographic, които трябваше да пътуват в посока към Южните Шетландски острови, на един от които е и Българската база. Екипът наема яхтата с екипажа за два месеца, но в последния момент поради лошо време и някакви допълнителни проблеми се отказват да пътуват до островите с яхтата, взимат самолет в подходящия ден и си уговарят среща с капитана направо в Антарктида. И ето, нашият късмет се появява на сцената с гръм и трясък – ще използваме яхтата до Антарктида, като всъщност

National Geographic бяха платили за нас.

Ето това се казва пътешествие! По сравнително най-експедитивния начин се транспортирахме до Аржентина с Крум, другият български полярник, метеоролог, с който ще пътуваме до Ливингстън. За два дни и 15 000 км полет стигнахме до пристанището в Ушуайя – най-южния град на Аржентина и света, една от най-използваните отправни точки за експедициите към Антарктида. И не случайно символът на това прекрасно южноамериканско китно градче е китова опашка с надпис :”Fin del Mundo” (Краят на света). Колкото е отдалечено това място, толкова е и невероятно и уникално! Тук природата е съчетала на съвсем малко място плажове на фона на трихилядници, където спокойно могат да се практикуват ски спортове, докато на брега си е морски курорт и си има много почиващи на брега на океана! Приказно кътче…

ushuaia

Ушуайа

Нямаме много време за губене из градчето, а пък сме го разглеждали в предишни експедиции, така че се насочваме експедитивно към яхтения кей, където да намерим и се настаним в екстремния си презокеански превоз.

41

Яхтеният кей

43

„Златното руно“

За повече яснота ще кажа, че и двамата с Крум не сме за първи път на Антарктида, на него вече му беше за четвърти или пети път (от едно време нататък човек много не ги брои!), така че имахме самочувствието на опитни полярници, независимо, че предстоеше да прекосим Пролива на Дрейк с яхта. Даже бяхме леко надменни към Океана и неговите повели… И така, до момента когато пристигнахме на кея и започнахме да търсим яхтата, която все още не бяхме виждали. Дори в първия момент помислихме, че я няма, защото имаше няколко лодки и дребни плавателни съдове. И тогава Я видяхме… Името отговаряше на записаното, но размерите на яхтата бяха притеснителни, затова и в началото въобще не я забелязахме. И двамата бяхме пътували до Антарктида досега с испанския военен кораб „Хесперидес” и имахме друга представа за плаване в Дрейк. Все пак корабът беше с дължина около 80 метра и няколко палуби, а сега пред очите ни се поклащаше слабо на вълничките в Ушуайя

нещо малко по-голямо от корито

и наподобяващо на лодка… Инстинктивно и едновременно, но мълчаливо се спогледахме с Крум. След малко го попитах: „Дали да не хващаме самолета обратно за България?” Беше явно, че героиката в погледа ни беше отстъпила място на реалното чувство за самосъхранение…

Разбира се, това емоционално отстъпление на иначе героичните ни души не трая дълго. Бързо се запознахме с капитана и екипажа, уговорихме товаренето на багажа за Базата и се отдадохме на подготовка и снабдяване с провизии за дългата двумесечна смяна. В последния ден на 2000 година, 31-ви се натоварихме, настанихме се в тесните каютки и тръпката от предстоящото невероятно пътуване започна постепенно да се появява.

Закупените хранителни запаси за Базата успяхме някак да съберем в хладилниците, освен едно цяло агне, с което искахме да ощастливим колегите си на Ливингстън. И понеже то не е съвсем малко, пък и навън времето позволява, просто го окачихме на кърмата на яхтата, за всеобщо и радостно зрелище на разминаващите се с нас кораби. Някак си е много нетривиално да пътуваш с едно провесено одрано агне насред океана, нека ни завиждат!

12

Естественият хладилник

Интересна седемчленна компания се оформи за посрещането на Новото хилядолетие: капитан Жером Понсе имаше странен екипаж, съставен от четири националности – самият той французин, беше заобиколен от рускиня, швейцарка и германец. Имаше и един фотограф от Израел, и ние двамата с Крум. Въобще – интернационална сплав от търсещи емоции пътешественици. Не мога да не отделя малко внимание най-вече на капитана – той беше най-ярката и

значима фигура на малката плаваща в океана сцена,

а на всичкото отгоре – много разчитахме да се справи с това разгневено море пред нас. Навъсената външност на около петдесет и нещо годишен мълчалив моряк натрапчиво разказваше за притежателя си, че повечето време от живота си е прекарал в океана, а на сушата не чувства комфорт. Единствено това можа да ми хрумне при първия контакт. Впоследствие се оказа, че преценката ми е била не само правилна, но и малко по-скромна от реалността. Жером се оказа не само съдия на най-голямата в света ветроходна регата „Уитбред”, но и е правил

няколко околосветски плавания

с лодката си, като най-дългото му надхвърляше 4 години, със спиране единствено за зареждане на провизии. Едно от децата му се родило по време на плаването в лодката и поотраснало на нея! Ето този странник-мореплавател щеше да ни е водач през суровите води на Дрейк… Непретенциозната му осанка с невиждала кой знае от кога гребен коса, отговаряше напълно на поведението и философията му. Виното далеч не му беше чуждо като присъствие, утвърждавайко го като истински французин.

jerome

Капитан Жером Понсе

13

1 януари 2001 г., 0 часа

Още първата вечер го попитах откъде можем да ползваме вода за пиене на борда, след което получих такъв поглед, че никога няма да ми избледнее в паметта. Чак се засрамих от въпроса си. А след малко отговора гласеше: „Че кой пие вода тук??” Впоследствие си изясних обстановката и разбрах правотата на Жером.

Настъпваше вечерта на 31-ви и към седем часа местно време си казахме „На здраве!” за настъпилата в България Нова 2001 година (Аржентина е с 5 часа назад от нас). Все пак имахме някакви запаси, за да полеем повода на борда на „Златното руно”. Постепенно светлината на деня започна да отслабва, макар че в тези ширини самата нощ през лятото настъпва към полунощ. Чудехме се как да се подготвим за чакания момент, все пак бяхме гости и не можехме да определяме правилата на празнуването. Наближаваше 12, а не се забелязваше каквато и да е празнична суетня, характерна за нас – българите. Дори започнахме да се въртим неспокойно в очакване да мине Нова година, а ние да си стоим така непочерпени. Въобще напрегната ситуация. Пет минути преди полунощ Жером започна да търси нещо в едно шкафче, като само се чуваше някакво неясно мрънкане и чат-пат изхвърчаха разни вещи насам и натам. Явно беше ядосан, но нали е капитан – има право да прави всичко. Минути след настъпването на Новото хилядолетие той си показа главата от шкафчето, видимо успокоен и

размаха пред себе си една прашна бутилка

с неясно съдържание. Нашият вече изпепелен ентусиазъм се опита да се възстанови отново. И какво се оказа това шише?

Преди няколко години Командващият френската армада, адмирал с име, което не запомних, подарил на капитан Понсе една бутилка с най-скъпия френски коняк, „Наполеон”, производство 1950 година, за да бъде отворен на 31.12.2000 година, където и да се намира яхтата по света и да бъде изпита с когото е на борда й… Така капитанът да си спомни за Франция, за приятелите, да почете голямата дата.

Сега вече онемяхме. Петдесетгодишен коняк, подарен от Адмирал на Франция, да го пием ние, на прага на Пролива Дрейк, в клатещата се яхта – не влизаше в разширените ми планове за посрещане на 2001 година… А Жером го беше забутал някъде и едвам го намери… Такъв е капитан Жером Понсе.

След бурната емоция с половинвековното питие (хич не е лошо на вкус, де!) обърнахме внимание на отдалечаващия се бряг, а бученето на вятъра се сля с приятното ромолене на разговорите ни на кърмата на яхтата. Пътят ни минаваше между островчета, скали и какви ли не красоти, с които е изпълнен Магелановия проток – водният път, разделящ Южна Америка от архипелага Огнена земя, и който ще ни отведе до бурните води на Дрейк. Този близо 600-километров проток, открит през 1520 година от Фернандо Магелан е бил важен морски път между двата океана, с повече влияние до пускането на Панамския канал в експлоатация. Понастоящем е водната магистрала за Антарктика, тъй като изходният пункт за Белия континент – Пунта Аренас, е главно пристанище в протока.

Първата голяма разлика между пътуването с яхтата и кораба се оказа пътят между островчетата, там където корабът е ограничен в газенето си, яхтата преминаваше спокойно и можахме да се насладим на невероятни картини, красоти, разположени на метри от борда.

Лъкатушенето в плитчините се оказа голям новогодишен подарък

за нас, няма как да се видят причудливите растения на Огнена земя и безбройните птици, ако човек е на голям кораб. Освен това се усещаше съвсем леко и приятно поклащане на палубата, от което човек изпитва единствено гордост и самоувереност, едва ли не на морски вълк. А и времето беше почти слънчево, доста тихо и някак спокойно, като във филмите. Но той, Проливът на Дрейк, наближаваше…

Беше на зазоряване, когато усетих как койката ми – легло на моряшки език, се държи неспокойно, а клатенето е не само осезаемо, но и вече почти силно. В далечината, полузамъглен като в дим, се виждаше силуетът на Голямата скала с височина четиристотин метра –

минавахме пред нос Хорн!

Това за мен си беше истинска емоционална буря, все пак бях преплавал доста хиляди мили на мостика на търговски кораби, а сега минавах и покрай величествения и горд нос Хорн! И то под платна, на малка ветроходна яхта. Усещането е по-силно от умението да се опише… Разбира се, снимам като луд, а то почти нищо няма да излезе заради мъглата и лекия напоителен дъжд, с който навлизаме в тежкия пролив. Все пак, макар и отдалеч, засвидетелствам преклонението си пред това култово за моряците място в Световния океан, даже си отварям кутийка бира. Просто кеф!

32

Вълнение

33

През Магелановия проток

Постепенно силуетът на Скалата разми очертанията си, като се сля с пръските вода и пяна, носещи се из въздуха, придобивайки толкова монотонен оловносив цвят, че чак започна да се губи представата за небе, море и хоризонт. След това изчезна напълно. Картината започна да компенсира визуалното си еднообразие с ефекта на вестибуларното предизвикателство. Настъпи моментът, в който постепенно предметите започват да оживяват, да се местят насам-натам, да падат, както и зачестяващи комични ситуации. Несвикналият на клатене в морето човек се държи много

първично и неустойчиво като непроходило дете.

Ако за момент си представим същите човешки движения на противодействие срещу вълните, но извършени на сушата, сигурно ще има припадане от смях!

11

Мостикът на „Златното руно“

42

Каюткомпанията

На втория ден вече навлязохме в Дрейк и времето придоби съответния за мястото характер. От време на време вали, духа силно, вълните са големи, но дълги и протяжни, по океански. Като започне да се качва лодката нагоре, все едно че няма да спре никога, а после следва олекване и дълго пропадане между двата гребена, до пълното изчезване на хоризонта. И така с дни… Някои се чувстват некомфортно в този природен лунапарк, но за свикналия човек си е просто пътуване и

всекидневие в микропространството,

до достигане на следващия бряг. Забелязал съм, че при първото си пътуване по море човек обикновено се опитва да въдвори някакъв ред в очертаващия се постепенно полухаос от люлеещи се и непрекъснато търкалящи се неща по пода на каютите, но му трябва известно време, докато се убеди напълно, че мисията няма шанс за успешен завършек. Просто трябва да се приеме, че всички предмети в края на краищата си намират своите истински места, остават единствено по-кръгловатите детайли да показват шумно присъствието си, докато морето настоява за това.

В по-малките плавателни съдове, както и яхтата „Златното руно”, усещането за вълнението се различава осезаемо от при големия кораб. Докато при корабите екипажът е подложен на едно монотонно плавно вълнение с голям ход, ту надолу, ту нагоре, то при яхтата, поради малката й дължина, клатенето е комбинирано с всякакво по вид друсане, лашкане и резки смени на люлеенето, които понякога

те карат да си мислиш, че се разпада

или например ще се прекърши мачтата. Разбира се, в лошо време е възможно и това… С една дума като на повредено влакче на ужасите.  

В един от моментите, когато според моята преценка вълните бяха най-нелюбезни към малката яхта, изкачих няколкото стъпала до мостика, за да видя как капитанът управлява в този кипящ котел. И какво да видя: Жером чете книга, качил си краката на мостика, яхтата се бори на автопилот явно, сонарът за наличие на лед рядко измяуква, казвайки че няма сериозни ледени късове напред и въобще на капитанското място цари някакво спокойствие, като че ли се намираме на пейка в парка, а навън е приятна пролет! Явно лицето ми е изразявало стрес защото Капитанът ме попита да не ми е лошо, като дори не си отмести очите от книгата. Дори и не се помръдна. За да замажа положението изявих желание да управлявам лодката в това бурно време, за да си създам в очите му някакъв ореол на герой. А Капитанът се помести лекичко и

каза да поема руля, изключи автопилота

и… и лодката реши да се впусне веднага в бесен танц и надпревара с вятъра. Какво изпитах в този момент – само аз си знам… А Жером така и не прояви някакво особено желание да реагира. Просто ме гледаше и си мърмореше нещо. Все пак успях да си наместя мисълта и да осъзная какво трябва да направя, за да се успокои клатенето. Получи се, ама бях потен в полярни води! Обаче пък

Жером се усмихна с удоволствие

и като че ли мислено ме поздрави. Някак си се сближихме и след това си стоях редовно на мостика като част от екипажа. Освен това имах пълната и неограничена възможност да оперирам с бирените запаси на светилата от National Geographic, което за тези географски ширини си е сериозно предимство. Не им простих де.

Започнаха все по-често да се виждат големи ледени блокове, сонарът се обаждаше на малки интервали, а навън се усещаше вече студът. Антарктика беше близо. Дори и съпровождащите ни птици показваха, че вече сме близо, пингвинчета често се появяваха на ята до борда, някъде в сивото пространство се мяркаше китова опашка. Независимо от монохромността на пейзажа, красотата и емоцията дори за миг не се стопяват в близост до Ледения континент.

34

Антарктика

В края на седмицата една сутрин се усети някак успокояване на вълнението и като че ли светлината изглеждаше по друг начин. Качих се на мостика и видях каква е причината – бяхме в Антарктика, наоколо се виждаха бели, ледени планини, водата беше значително по-тиха и по-оловна, студено, едноцветно небе и тишина.

Капитанът започна да води някакви разговори по радиостанцията и ме извика да търся нашия радист от Българската база. Явно бяхме близо, оставаха ни броени часове, след което щяхме да акостираме пред Българския бряг. Тогава чух познатия глас на радиста от База „Св. Климент Охридски”, Данчо, който се опитваше да влезе във връзка със „Златното руно” на английски език. С най-голяма радост и усмивка му заговорих на български, от което явно

в нашата база настъпи осезаема еуфория

и се започна един накъсан радиоразговор, как сме, къде сме, как сме се добрали до Антарктида и т.н. Наистина силно вълнуващ момент за нас, българите на борда. Ние се прибирахме у дома, на нашата си станция в Антарктида!

Набързо събрахме багажите си и трепетно се взирахме през мокрите стъкла да видим остров Ливингстън. Не съм си мислил преди това, че само при вида на познатия силует на скалите ще изпитам такова вълнение, такова нетърпение да сме на брега при другите ни приятели. Може би преминатия с тази малка лодка Пролив на Дрейк някак ни подейства така. И ето, с все по-пресъхнало гърло забелязвам как се появява червената постройка на Новата къща, а на брега под нея малките фигурки на някакви човечета, които махат енергично и май ни се радват! От скалите

в далечината се отделя малка гумена лодка

с две едва забележими фигурки и тръгва към нас, порейки ледените води, за да ни се покажат след малко отблизо усмихнатите брадясали лица на механика Мишо и доктор Попов, дошли да ни посрещнат първи!

Разбираемо е, че следва дълга процедура по прегръдки и поздравления, все пак сме на другия край на света и след дълъг път и премеждия се срещаме старите приятели. Само който го е преживял, може да си представи емоционалната мощ и заряд на този миг. Набързо свалихме багажите в нашата лодка, а капитан Жером подготви неговата за спускане на вода, тъй като щеше да направи официално посещение на Българската полярна база.

goldenfleece

На антарктическия бряг

Посещението на Жером Понсе в Българската база се превърна в доста сърдечна сбирка, в която екипаж и полярници се отдадохме на шумно ознаменуване на пристигането ни. А това означаваше изобилие на френско вино, българска ракия и международни песни. Прочутото българското гостоприемство обаче доведе до ответното желание от френска страна и късно през нощта целият състав на българската експедиция беше настоятелно поканен да уважи екипажа на ”Залтното руно” и само след броени минути

цялата полярно-моряшка компания се оказа на борда на яхтата,

където Жером извади неизвестно откъде внушителни резерви разкошни френски вина…

Експлозия от емоции бе този ден, в който в България вече празнуваха Ивановден. Последва взаимно неколкократно изпращане с лодките между Базата и яхтата и постепенно всичко утихна, а сънят надделя над всички.

След няколко часа дрямка скочих и погледнах към залива, където беше закотвена яхтата. Жером беше отплавал, неизвестно кога, а пейзажът на Южния залив определено беше придобил някак изоставен вид, картината не беше пълна. Усети се опустяване…

Белият фон на ледника не беше същия без поклащащите се мачти на „Златното руно”.

P1080007

Южния залив пред Българската полярна база

И така, животът в полярната база се нормализира и всеки пое по изпълнение на задачите си. Дните преминаваха почти неусетно, завърнахме се у дома, съвсем скоро пак се започна подготовка за следващи експедиции, познатият кръговрат… Но дори и следващите пътувания до Българската база „Св. Климент Охридски” в Антарктика, не можаха да засенчат недостижимата емоция на яхтеното пътешествие до Ледения континент и то точно в началото на новото хилядолетие, невероятното плаване със „Златното руно” и капитан Жером Понсе.

Следата от запознанството ни с екипажа и тези няколко уникални дни с тях в най-страховитата част на океана останаха завинаги в спомените ми.

Което внася повече дух и надежда в старата моряшка песен:

„..Кораби в морето плават,

и след тях следи остават,

но след малко нищо не личи…”

Автор

Теодора

И все пак тя се върти…
Rotating_earth
Rotating_earth
От категорията
Гео-портал на минестерството на отбраната

Contact Us